|
| Борис Роканов |
- Боби, ти издаде нова книга; защо упорстваш да пишеш поезия, като хората не щат да четат и купуват вече такива неща?
- Ами защото обичам да чета хубава поезия...
- Скромен си, дума да няма... Наскоро издаде книгата "Дебелянов и други стихотворения"...
- И съм много щастлив от факта, че на 99% от българите въобще не им пука, че съм я издал.
- Чак щастлив... Не преиграваш ли?
- Какво ме интересува, че болшинството не купува и не чете нищо друго освен разписания за влакове, табели, менюта и таблоиди. Не ми трябват такива читатели. За мен е важно останалите в този 1% четящи българи да се радват.
- А защо не се чете поезия?
- Нечетенето на поезия е резултат от един 23-годишен процес. Първо се започна с преекспонирането на група средни по талант поети и се продължи с тяхното окарикатуряване и публично орезиляване. След което естествено се появиха литературните работници с афинитет към слугинажа и долнопробното подмазвачество пред силните на деня. После се появиха мистификаторите, чалга поетите и накрая дойдоха университетските поети, които стопиха тиражите за поезия до 200-300 бройки, миткаха насам-натам по литературни круизи, превърнаха поезията в посредствен бизнес, който днес е пред фалит, а утре ще фалира. Внуши им се, че изкуството е клубна дейност, и прочие и прочие, и съответно ги маргинализираха. Целият този процес се случваше пред очите на четящата публика, която се отврати и ги низвергна, като спря да купува поезия. Медиите престанаха да се интересуват от поетите.
- Както виждаш, някои се интересуват.
- Но това не променя процеса на орезиляване, обезличаване и омаскаряване... Той изигра лоша шега на всички по веригата.
- Ти също обичаш маскарлъка... Видях, че си пуснал едни доста смешни снимки на възрастни поетеси в мрежата, долавям ирония... Или бъркам?
- Не става въпрос за това как изглеждат, а за това как пишат. Пък и как да изглеждат, като гонят петдесетака и живеят с 400 на месец?! Тези възторжени лелки са последните мохиканки на поетичното слово. Не са особено талантливи и лицеприятни, но всъщност аз и не съм виждал лицеприятен поет.
- Какви са днешните читатели?. Имат ли нужда от романтизиращи, митологизиращи и демитологизиращи действителността текстове? Или ги интересува много повече рационалното, практическото познание?
- Рационалното, практическото познание е задължително, защото така си вадиш хляба, това четене е четене за оцеляване. Днешният читател на художествена литература е сантиментален и любопитен. Той иска да съпреживява урагани от чувства, вихри от романтика, героите да общуват ренесансово и да говорят патетично. За него е важно да стъпи на познатия терен - Петко обича Сийка, Сийка обича Петко, а Гана им пречи да се оженят.
- В романа си за Кюстендил ти създаде весел, но според някои неузнаваем образ на този град. Не обичаш ли реализма?
- Не е така. Някои известни кюстендилци зададоха този банален литературен тон за "оскверняването на Кюстендил и кюстендилци, които били трудолюбиви, тихи и скромни хора"... Както в търговията с козметика и перилни препарати, харесването и нехаресването се предават от уста на уста. Българският литературен живот се гради от слухове. Мълвата е тази, която създава и литературните триумфи, и литературното фиаско.
- Имаше мълва, а може би и триумф, и фиаско с дебюта ти като художник. Опита се да нахлуеш "с взлом" в живописта, някои харесаха картините ти... Отказа ли се от този род изкуство?
- Не само се опитах, а нахлух като варварин в подредената къщичка на българските художници...
- Я! И какво стана?
- Ами настаних се уютно там и го ударих на разврат...
- Я преведи това за читателя.
- Развратът се състоеше в това, че дорисувах Ангелушев, и то оригинални негови рисунки. Естествено, последва скандал. По принцип неразбиращите винаги са възмутени.
- Май направо те отказаха да рисуваш.
- Не съм се отказал, но вече не рисувам. В момента ухажвам поезията. Книгата "Дебелянов и други стихотворения" стана факт посредством картините на художниците Светлин Русев, Илиана Манукова и Георги Йорданов, които печатарят Иван Попов прие като стабилни финикийски знаци. На художниците ще се плати с тираж от книгата - 300 бройки за Светлин, по сто за Илиана и Георги. Така и въпросът за разпространението на томчето е отчасти решен. Останалият тираж ще иде по книжарниците.
- Каза, че пишеш и пиеса. За какво е тя?
- Драматизирах част от романа си "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем". Пиесата е със запомнящото се заглавие "10 сантиметра от Рая". "Пиесата е невероятна, умопомрачителна и адски забавна", цитирам театроведките Гергана Пирозова и Ина Шкарова.
- Дано не те погуби тази скромност...
- Само казвам защо рисуването отиде на заден план.
- А защо толкоз гилдийна ненавист има у нас? Изобщо какво ни липсва на нас, българите, та все сме недоволни - от правителството, от общината, от комшиите, от роднините?
- Как да е доволен българинът, как да не ругае, когато физическото оцеляване е под въпрос! Добре е поне, че българинът не убива, а не убива, защото е мързелив, ленив и безхарактерен - все качества, които притежава един творчески настроен индивид. Нека го подкрепим в това важно начинание.
Преди няколко дена чух фразата, че всички българи сме правени на три ракии. Та цялото това нехайство, безпаметност и недоволство са следствие от генетичната ни обремененост.
- А защо е така? Правителството твърди, че сме успешни, ние и Полша, а другите страни не са...
- На българите им липсват пари, храна, електричество, топлина, сигурност, комуникации, вяра, общуване, балканският оптимизъм, лекомислените надежди в утрешния ден, които ни държаха изправени на крака 23 години.
- Излиза по твоему, че всичко ни липсва.
- Южняшката ни леност също е дефицит, традиционното ни безделничество също се изпари. Всички се правят на адски заети, а всъщност не са. Безделничеството и леността са нашият основен капитал. Трябва много да го пазим и внимателно да бдим над него, защото леността поражда мислене, а мисленето - изкуство. Това никъде го няма по света - хармоничното подреждане на отсенките на мързела. Затова трябва много да внимаваме да не загубим тази ценна българска черта.
- Бе то на едно изкуство само трудно се поминува. Май и пари трябва да се изкарват.
- Ние, българите, нямаме никакво отношение към парите, не ги разбираме. Парите говорят на английски, немски и иврит. Така че ги игнорираме напълно и живеем безметежно. Няма го стреса на останалия свят да се събуждаш с ужас, че ще си изгубиш парите и животът ти ще пропадне.
- Ти в последно време доста от този останал свят изръшка - Истанбул, Барселона, Копенхаген, Прага, Париж... По тези хубави места хора като нас по разбираеми причини пътуват без много пари. Не е ли потискащо малко? Или не ти пука?
- Ако си подредиш ясно приоритетите, навсякъде се чувстваш добре. За мен приоритетите извън България са свързани с посещения на музеи, изложби, общуване, народопсихология, като изключвам бохемски гуляи и балкански шопинг. При мен е семпло и просто. Стоя в една държава, докато ми свършат парите, и после се връщам в България да събирам пари за следващ проект. Предстои проектът "Лондон".
- А защо не си уважаваме авторитетите?
- Българинът не уважава нищо, което го кара да мисли, избира, разсъждава, чете. Как може да очакваш от едно същество с оголени до краен предел животински инстинкти да се радва, цени и уважава нещо друго, освен храната? То иска да хапне, пийне и приласкае парченце от другия пол. Българите сме творчески натури и никой няма право да ни кара да работим залудо, никой няма право да ни отнеме времето за мечти и фантазиране. А изтърканите клишета от рода "Няма безплатен обяд" не ни пасват и са вредни.
Ние, българите, сме родени да се излежаваме, да се местим от кълка на кълка и да си мислим за отнесени неща. В главите ни да бушуват спомени, откъслечни разговори, а когато ни омръзне тази какофония на спокойствието, да си разтворим някоя книга или да си пуснем някаква музика и да се отдадем на съзерцание. Ето това искат да ни отнемат еднодневките, имащи власт: правото да четем и мечтаем.
- Мисля, че туряш българите в един кюп, а те са различни. И управляващите като теб правят тази грешка...
- За управляващите не ща да говоря. На тях им е нужен послушен народ, дресиран като куче, унизен до безкрайност и верен до гроб.
-Ти си от Кюстендил, но здраво уседна в Пловдив. Какво има у този Пловдив от оня - на художниците, на Начо Културата, на бохемата?
- Какво е останало от комунизма в Пловдив ли питаш? Нищо! Легендарната бохема е мъртва, а тези, които оцеляха, висят нонстоп във Фейсбук и псуват Бойко Борисов.
- Имаш ли някакво убежище за лоши моменти - Бог, алкохол, изкуство, близки хора?
- Аз съм страхлив човек и когато се уплаша, бягам. И тъй като в България всичко ме плаши, бягам постоянно. Иначе вярвам в Бог, в пиенето и четенето. Но най-здравото убежище са децата, които очакват да се погрижиш за тях...Така се чувстваш безсмъртен.
и доста конфузно ми се получи - по-горе писах, че ми хареса, но вече твърдо само ако е в "после". 