Заглавието подвежда, щото КС няма как да обсъжда точно така формулирания въпрос, но и самото обсъждане е напълно безпредметно и абсурдно.
Задължението за плащане на падеж, независимо от вида му (заплата, наем, друго възнаграждение, обезщетение и т.н.) е част от законовото разбиране за точно изпълнение на задълженията на страна по което и да е правоотношение. Забавата влече различни правни последици и възможности за кредитора на вземането.
Някои правни последици са уредени в закона, други се уговарят между страните в самия договор.
Така че принципно никой длъжник "не може" (в смисъл на "няма законово право" ) да бави плащания, включително държавата, но в интерес на истината тя бави най-много. Същевременно чрез контролните си органи санкционира други забавящи
В случая става дума за две поредни изменения в чл. 245 от КТ (през 1992 и 2004 г.), регламентиращи гарантирания размер на дължимото възнаграждение, плащано в срок, като остатъкът продължава да е дължим с лихва.
Самата формулировка и на двете изменения (разликата е само в конкретния размер, не и в принципа) според мен е в пряко противоречие с друга норма от КТ (чл. 128, ал.2), визираща задължението на работодателя да изплаща уговореното трудово възнаграждение (цялото).
По своя характер това задължение е абсолютно - в смисъл, че единственото условие е работникът/служителят да е изпълнявал трудовите си задължения точно и добросъвестно. Ако работодателят претендира, че изпълнението не съответства на уговореното, следва да го докаже, за да намали възнаграждението.
Това обаче е на друга плоскост, защото чл. 245 (обсъждания) въвежда гарантиран размер (60 % от брутното ТВ, но не по-малко от МРЗ) при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения, т.е. - при еднакви условия за прилагане нормата на чл. 128, ал.2.
При едновременното съществуване и на двете норми в този вид се оказва, че според едната работодателят е задължен да изплаща цялото уговорено възнаграждение в срок, но на работника се гарантира поне 60 % от брутното. А каква е разликата между "длъжен да изплаща" и "се гарантира" в конкретния случай един Бог знае.
Първата норма, доколкото въвежда безусловно задължение за работодателя (не ако има пари), би трябвало и от правна гледна точка представлява именно гаранция за изплащане на възнаграждението, а не нещо друго. От своя страна втората норма (чл. 245) не гарантира повече от първата (чл. 128) изплащането на възнаграждението, включително в размер до 60 % или МРЗ.