----

Дора Бонева е родена на 11 април 1936 в Габрово. Завършва Художествената академия в София в класа на Дечко Узунов. Участва във всички национални общи изложби и в редица български представяния в чужбина. Има много български и международни награди - от Съюза на българските художници, от Културния институт "Солензара" в Париж и др. От 1981 е член-кореспондент на Европейската академия за наука, изкуство и литература със седалище в Париж. През 1989,1990 и 1993 участва в Есенния салон в Париж. Избрана е като гостуващ художник за сезона 1994/95 от "Графис артцентър" в Ню Лондон, Кънектикът, САЩ. Нейни картини присъстват в сградата на ЮНЕСКО в Париж, в много галерии и частни колекции в България, Англия, Франция, Италия, Латинска Америка и Съединените щати.

-------



- Г-жо Бонева, с какви мисли и чувства ще посрещнете вашия юбилей?

- Самата дума "юбилей" не е много приятна. Ще посрещна рождения си ден на път, което не е най-лошото - няма да имам много време за равносметки.

- Кои спомени пренесохте от миналия век в настоящия?

- Смяната на века (както и на годината) е формалност. Човек носи целия си багаж от спомени през годините чак до момента на забравата. Важното е винаги да има надежда за нещо добро.

- Рисувате еднакво вдъхновено и пейзажи, и портрети. Кое все пак повече ви привлича?

- Рисувам също така и композиции, и натюрморти. Кое ме привлича - ами просто живописта. Обикновено едновременно рисувам различни неща. Струва ми се, че така повече се запазва свежестта на изображението. Но все пак човекът, неговият характер и душа са най-голямото предизвикателство пред един художник.

- Случвало ли ви се е да се изплъзват чертите на човека, когото рисувате?

- Разбира се, невинаги се получава това, което искам. Тогава просто оставям портрета за по-добри времена. Мога да направя цяла изложба от незавършени портрети.

- Кои хора са по-лесни за рисуване?

- Няма лесни и трудни за рисуване хора. Просто някои са по-интересни за мен.

- С рисуването ли опознавате по-дълбоко човека или чрез непосредствено общуване?

- Убедена съм, че когато правя портрет, опознавам човека много по-бързо, отколкото чрез непосредствено общуване.

- Как съжителстват два изключителни таланта - на художничка и поет?

- Не се чувствам като изключителен талант. За мен съжителството на хора, които се занимават с изкуство, е естествено. Те по-добре се разбират и могат да си прощават проявите на творчески егоизъм.

- Поезията на Любомир Левчев вдъхновявала ли ви е за ваши картини?

- Не ме е вдъхновявала за конкретни картини, но като цяло винаги е била стимул и еталон за творчество.

- Имате доста портрети на Левчев. Той ли е постоянното ви вдъхновение?

- Портретът винаги е голямо предизвикателство за художника. Във всеки портрет има нещо от истинския характер на модела, нещо от временното му настроение и нещо от отношението на автора. През годините съм започвала десетки портрети на Любомир Левчев, но относително завършени са само няколко. Първият е на едно момче, което още не е станало оформена личност и голям поет. Просто един хубав и интелигентен млад човек, в когото се влюбих преди много години. Да си призная, тогава не подозирах огромния му талант и голямата работоспособност и издръжливост. Но и тогава знаех, че е изключително честен и достоен човек. И разбира се, усещах, че съм открила своята духовна и физическа "половинка" (ако си спомняте мита за човеците, които разгневили боговете и били разсечени на части и разпилени). Събирането на двете части е нещо невероятно и все пак понякога се случва... Надявам се, че през годините съм уловила нещо от характера на модела, когото познавам по-добре от всички, но ежедневно откривам в него нови черти. За съжаление живописният модел не може да бъде достатъчно точен. Словесният - също.

- Как си осигурявате необходимата творческа самота?

- Творческата самота се постига трудно, когато художникът е свързан с хиляди битови и семейни проблеми. Лично аз прекарвам в ателието много по-малко време, отколкото бих искала.

- Къде човек има най-много възможност да остане сам със себе си?

- Природата дава възможност човек да остане насаме със собственото аз. И същевременно да се почувства част от общото. Но истинската работа все пак е в ателието.

- Как балансирате вашата творческа самота с тази на г-н Левчев? На кого се пада тежестта на домакинските задължения?

- По стара българска традиция домакинските задължения поема главно жената. Но общото планиране на живота и основните задължения поема мъжът. Може би за него е още по-трудно да си осигури творческа самота.

- Била сте конкурсен резидент на "Графис артцентър" в Кънектикът. Какво е необходимо, за да се създаде и у нас подобно място?

- Престоят ми в "Графис артцентър" беше наистина много ползотворен. Това беше възможност една година да работя, без да ми тежат повечето от домакинските грижи. Но у нас също има такива опции. Провеждат се много пленери в различни краища на България. В Родопите идват да рисуват американски художници.

- Каква е разликата в отношението към хората на изкуството у нас и в Америка?

- Не мисля, че има разлика в отношението на властта и обществото към художниците. Ние бяхме свикнали държавата да се грижи повече за хората на изкуството, но трябва да свикваме да се грижим сами за себе си - както е навсякъде по света.

- Знае се, че портретът на Висоцки беше откраднат при една ваша самостоятелна изложба в Москва. Трудно ли го възстановихте по памет?

- Портретът на Висоцки наистина изчезна в Москва, но аз имах рисунките и диапозитива и така го възстанових. За съжаление не беше между живите, когато показах портрета му в Москва. Семейството му беше на изложбата. Пазя писмо от майка му.

- Вие сте рисувала портрети на видни наши актьори. Какво ви донесе съприкосновението с такива фигури като Апостол Карамитев и Григор Вачков?

- И с двамата бяхме добри приятели. Гришата позираше с удоволствие и мисля, че наблюдаваше и играеше ролята на художник. Апостол идваше между многото си задължения в театъра и във ВИТИЗ, също с желание. Той сам пожела да го рисувам.

- Какво научихте от учителя си Дечко Узунов?

- От Дечко Узунов научих извънредно много. Не само за живописта, но и за отношението към света. След като завърших Академията, продължавах да се съветвам с него за картините, които правя. Когато му рисувах портрета, той поиска да позира прав, което ме накара да работя по-бързо. Предполагам, че искаше портретът да бъде по-експресивен, а не академичен. Той беше може би най-артистичната личност от българските художници и учител, който дава свобода на студентите си да следват своя път.

- Вашите деца са поели също по нелекия път на изкуството. Поощрявахте ли ги, или се опитахте да ги отклоните?

- Децата сами си избираха пътя. Синът реши да кандидатства в Английската гимназия и сам се подготви за изпитите. След това завърши история на изкуството в Художествената академия. През цялото време пишеше и стихове, превеждаше поезия от английски, беше редактор в издателство "Народна култура". Получи стипендия "Фулбрайт" и завърши двегодишен курс по творческо писане в Американския университет във Вашингтон, където сега преподава. Публикувал е редица книги в България и в Америка. Дъщерята също по свое желание завърши Художествената гимназия и след това живопис в Академията. Правила е изложби в България и в Америка. За разлика от мен се занимава и с оформление на книги. Те са самостоятелни и независими в творческата си работа и така трябва да бъде.

- Смятате ли, че има творческа приемственост между поколенията?

- Творческата приемственост е важна. Без нея всеки трябва да открива отново велосипеда. Това не значи да копираш учителя, а да вземеш от него това, което влиза в твоята творческа концепция.