Йордановден е добър ден да си спомним писателя Йордан Вълчев (1924-1998). По две причини. Първата е, че приживе авторът на "Календар и слово" (1986) почиташе празника на патрона си св. Йоан Кръстител повече от рождения си ден - 24 август. Той си знаеше защо. Обичаше да разказва как в нощта срещу Йордановден небето се отваря и сам Господ застава на небесната порта да изпълнява желания. И бързаше да допълни, че мечтата му е българите да се обединят отново под девиза "Бог, Цар и Отечество!".

Втората причина е едно негово писмо до приятеля му Александър Касабов (49 г.) от Шумен, в което той пише: "Не са много хората, за които казваме - той бе добър човек. Още по-малко са хората, за които казваме - той бе храбър. А храбростта е най-голямото украшение на човека."

Спорно съждение! Смея да твърдя обаче, че на Йордан Вълчев може да се вярва. Защото:

- от войната го върнаха с рана и орден в последния санитарен ешелон;

- го въдвориха заради политически виц в лагера "Куциян", където спаси от гибел писателя Димитър Талев. Когато излязъл на свобода, разбрал, че вицът му бил за Хрушчов...;

- написа 26 книги, а сред тях - "Боеве" (1946), "Родихме се змейове" (1960) и "Стъпала към небето";

- през 1990-а пръв призова за прошка и прикани някогашните концлагеристи и политзатворници да се откажат от предлаганите пари за компенсация;

- в началото на 90-те едва не бе осъден от синовете на един от тях за документалната си повест "Куциян";

- в писмо от юли 1990 до приятеля си Йово Неделчев признава: "...в една статия бях писал, че до едно време можех да изброявам на пръсти приятелите комунисти, които са проявили благородство спрямо мене, но след това се оказа, че пръстите ми са само 20, а приятелите комунисти - много повече";

- пред бутилка червено вино обясняваше с примижали очи защо левият конч на офицерските му чизми бил по-широк с едно бирено шише от десния и как на погребението му ще носели два ковчега. Подир единия ще приплаквали само жени... Повечето Евини щерки ще се сетят поради какво един баща на пет момчета може така да се шегува със себе си;

- се оставяше с видимо удоволствие "да беседва" с Янко Станоев пред тънко нарязана луканка и червено вино в Клуба на журналистите. За какво ли не. Двамата писатели и сътрапезници се родееха по майсторство в устния разказ. Тогава слушателят се захласваше от приказките им за "Велики бугарски курец!" и мъжката баня в Крагуевац, за палувания с моми в лозята край Русе или с немкини на кораб нейде си из Черно море, от които даже записвачът на "Кама Сутра" би останал замислен и удивен. А когато кибикът идваше на себе си, Янко Станоев вече излизаше през вратата, пък Йордан Вълчев се сбогуваше с келнера, тананикайки му тихо "О, спомняте ли си, го-спожо...".

- След 1990-а спря да се весели с властници и колеги. Защото тогава българите тръгваха за кой ли път страшни и сурови "от нулата нагоре", а водачите им се облайваха и помайваха, същински улични кутрета;

- "...българските писатели не само че не са напълнени със знания, но дори са доста обикновенички, простички и невъзпитанички." Шамаросващо твърдение!

Да, заради всичко гореизброено на Йордан Вълчев може да се вярва. Въпросът е другаде, ще вярват ли и на нас един ден, че храбростта е най-голямото украшение на човека. Особено на Богоявление. Да се надяваме, защото сме българи, би казал от отвъдното Й. Вълчев.