Николай Стоев е роден през 1959 г. в с. Масларево. Завършва живопис във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Фигуралните му композиции, изпълнени в уникален стил, намират почитатели в цял свят. Работил е с галерии във Франция, Швейцария, Люксембург, Холандия, Италия, Австрия, Португалия, Турция. Негови картини са притежание на престижни колекции.



- Г-н Стоев, едни критици поставят изкуството ви под шапката на наива. Други отнасят композициите ви към магическия реализъм. Каква всъщност е естетическата философия на вашата живопис?

- Моят "наивизъм", предполагам, идва от името на парижката галерия, с която работих 19 години. Тя се нарича "Наивисти от цял свят". Арт политиката й е доста широка - от така наречения примитив модерн до повлияни от тази естетика автори. Но такова е името на салона. През 1993 г. попаднаха на мои работи, харесахме се взаимно и така започна сътрудничеството ни. След това работих с галерията Pro Arte Kasper в Швейцария, която също представя наив и арт брют (изкуство, създадено от самообразовани лаици - бел. авт.). Лично аз не бих определил творбите си като повлияни от наива, защото те притежават сложна живописна структура, а към арт брют пък съвсем не принадлежа по причина, че имам академично образование. Рисуването за мен не е хоби. Не е нещо, което правя, докато се занимавам с други неща, а професия, която практикувам вече 33 години. Така че определянето на принадлежността на моята работа към някакъв "стил" или течение ми е трудно и честно казано, досадно нещо.

- Защо сцените във вашите композиции никога не се разиграват в градска среда?

- Това е целенасочено. В моите картини няма нито една сграда. Идеята ми е за човешката общност, за отношенията между хората, които няма значение къде се развиват. Дали действието ще се разиграе върху една голяма черга или върху някаква поляна, за мен е важно да отразя динамиката на случващото се. Това е и причината картините ми да се възприемат адекватно навсякъде по света, те говорят на универсален език. Веднъж сънувах един мой покоен приятел. И в съня ми той каза: "Тук, където съм, няма мъже и жени; всички сме еднакви. В този смисъл моите герои нямат социална физиономия, аз не рисувам съвременното общество. Персонажите ми имат роли на базата на своите човешки качества като умния, глупавия, любовника, срамежливия, лукавия и т.н.

- Търсите сюжетността в противовес на модерните течения, които бягат именно от "разказа".

- Не подценявайте абстрактното изкуство. То е много трудно. Но! Особено в България много автори се скриват зад претенцията за абстракция, без да са овладели занаята. Струва им се, че това е по-лесно, а резултатите са смехотворни. Творецът трябва да мине през своя университет и в буквалния, и в преносния смисъл. Когато овладееш азбуката на изкуството, ти е много по-лесно да се изразиш в каквато си избереш стилистика или дори да създадеш своя такава. От друга страна жанрове като инсталацията или ленд арта са скъпоструващо изкуство; на наша територия има страхотни образци, но има и жалки опити - понякога просто от липса на инвестиции в тях. Защото, нека си кажем истината, когато картината напусне ателието, тя се превръща в стока.

- Виждате ли държавата в ролята на меценат?

- Късно е. Няколко поколения художници практически са заличени от историята на българското изобразително изкуство, тъй като фондовете на нашите държавни галерии и музеи не са попълвани от 1989 г. насам. Творчеството на тези артисти е безвъзвратно изгубено. Бяло петно в учебниците. Съвременно изкуство няма къде да се види. Най-новото в държавните галерии е отпреди 30 години. Един ден ще може да се добие някаква представа за творбите на нашите съвременници само от частни колекции, ако собствениците им са така добри да ги отворят за изкуствоведите. По ирония на съдбата точно в този период се появиха невероятни творци, чиито произведения са национално богатство. Картините им обаче са разпръснати по света и няма как да бъдат събрани, дори ако културната политика на страната ни се промени. Трябва да се примирим с идеята, че бъдещите студенти ще изучават българското изобразително изкуство дигитално. За това вина имат и галеристите, които не се интересуват кой и как купува картини от салоните им и каква е по-нататъшната съдба на произведенията.

- Това демотивира ли младите автори?

- Забелязвам парадокс и в двете институции, които обучават студенти в нашата област - Националната художествена академия в София и факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет. Няма кандидати. Това води до закриване на цели специалности, защото трима професори се занимават с един студент. Някога 100 човека кандидатстваха за 10 места и за най-престижни се смятаха "живопис", "графика" и "скулптура". Имаше осъзната необходимост от академично образование. Сега се записват най-вече приложни специалности като дизайн, например. Вина за отлива аз виждам в погрешното разбиране на "модерното". Т.е. стремежът към бърз успех чрез някаква скандалност или оригиналност, без да умееш основните техники. Искаш да направиш успешна инсталация, а не можеш да нарисуваш и най-прост етюд. Но то не става така. Първо е занаятът, после е изкуството. За да импровизираш, за за да променяш, за да създадеш нещо ново, трябва да овладееш майсторството. Ето това не разбират младите художници.

- Според вас битката е между традицията и модерното?

- Битката е между войнстващия мързел и трудолюбието във всяка област на изкуството - музика, литература, театър, живопис и т.н. В театралната академия като отидеш, ти не започваш веднага да играеш Хамлет. Седнеш ли пред пианото, не започваш с Шопен и пред пишещата машина не ставаш моментално Толстой. Трябва да учиш, да овладееш изразните средства. Творецът е една скулптура, която постепенно се изчиства от излишния материал, докато пластичният образ не добие завършеност. Битката е и между таланта и индустрията. Говоря за високите нива на спекулация в изобразителното изкуство. Аз например не съм продуктивен автор, който работи на конвейер - рисувам около 30-35 платна годишно. Това е така, защото работя много дълго върху всяка картина. За мен тя е завършена чак когато преценя, че ако я видя изложена някъде в галерия, ще пожелая на всяка цена да я притежавам. Обаче на един галерист му трябват 200 картини, за да има приличен оборот. Естествено, че ще предпочете да инвестира в онзи, който му ги осигури. Но това е бизнес мислене, то няма общо с творчеството.

- Стремежът към комерсиалното ли ще погуби изкуството?

- Не. Аз не харесвам разделението на "комерс" и "високо" изкуство. За мен това е пълна дивотия. Изкуство може да е и едното, и другото, зависи от качеството, което предлагаш. Както една абстрактна картина не винаги е шедьовър, така и една академична живопис не винаги е добра. И когато някой ми каже, че моите фигурални композиции са комерсиални, аз отвръщам: "Ами нарисувайте най-комерсиалната картина, която можете да си представите, и се опитайте да я продадете". Във връзка с това изключително ме радват съвременните български писатели, които вече започват да се превеждат в чужбина. Защото никой не би платил за техните книги, ако нямат качества. А на тях им е по-трудно, отколкото на нас, художниците, които нямаме нужда от посредник. Художникът сам си е сценарист, сам си прави декорите, сам си изиграва представлението, сам си е продуцент... И всъщност това е едно доста самотно занимание.