Уморен от ежедневието редовият зрител у нас отива да гледа комедии като "Вражалец" от Ст. Л. Костов в "Сълза и смях", за да се порадва на живо на любимите си комици Любо Нейков, Димитър Рачков, Светлана Бонин и Асен Блатечки - независимо в каква поза са те или с какви реплики под ръка. Затова трябва да бъде разсмян - май без значение как.

Театрална магия? Едва ли. Просто професионалисти като тях го могат независимо на каква цена. Нали после публиката ще помни как облеченият в расо Любо Нейков (поп Стайко) минава леко по сцената върху мотопед, задиряйки селските моми. Или как изтипосаният с хитлеровски мустачки и в блузка с националния трибагреник Димитър Рачков (кмета) се опитва да изкатери стената край авансцена в прилив на вдъхновение. Или как Асен Блатечки (Манчо) се прави на мангасарин, а след това набързо омайва селските активистки Светлана Бонин (Цвета) и Деси Бакърджиева (Босилка). Или как алчните селяни, които са ни страшно симпатични, са излъгани от един баш мошеник на фона на бутафорен пейзаж в стил "креватна живопис".

Все пак остава въпросът дали евтиният смях е по-важен от опасността една комедия от българската класика да се превърне в театрална чалга. И дали добра пиеса трябва да бъка от сексуални закачки, за да е смешна. Нещастният Ст. Л. Костов е дописан вулгарно, но и немощно. Най-важният въпрос е дали същият този зрител може да направи разлика между "Шоуто на Слави" и едно добро театрално представление (а "Вражалец" на Г. Стоилов не е това). Въпросът остава открит.