Преди доста време посетих за пръв път дома на писателите в Хисаря. С намерението да напиша нещо, как да ви го кажа сега... нещо потресаващо. Но вместо това самият аз бях потресен - нанизах с мъка двайсетина реда и работата се закучи. Дали разстроен да науча, че в този дом е дочакал последните си дни Йовков, или под тягостното впечатление от поредния си семеен раздор, но думите някак си отказваха да си другаруват с мене.

Какви ли шмекерии не приложих - самовнушение, медитация, втренчване в една точка по подобие на будистите... Обаче все тая. Машинката се запънала като магаре на мост и не ще да помръдне Тогава ме налегна страшна мъка и ето как я натъкмих - качих се на колата (имал съм през живота си две коли и три жени, ако това ви интересува), прескочих до близкото село и си купих петдесет литра бяло вино. Да, петдесет! Две неща върша на едро откакто се помня - глупости и купуване на вино.

Напълних каната и приседнах сам в столовата. Ще се надрънкам, както аз си знам, рекох си, пък да става каквото ще. Литературата нека да я спасяват други. Американците например. Или англичаните, които оправят всичко. Както ни оправиха и нас преди стотина години. Писането не е занимание за бедни хора. Писането е за...

Не бях пресушил и първата чаша и ето ти го старият по онова време поет Димитър Пантелеев. Ако при покойниците и египетските пирамиди може да се говори изобщо за възраст! Както и да е. Зърнал ме е вероятно дядката от прозореца на малката си килийка да внасям дамаджаните и зарязал веднага писалката. Писането е такава гадна работа, че и най-малкият повод е достатъчен да я зарежеш. А този повод хич не беше от дребните.

Появяването на бай ти Димитър не ме изненада, защото вече знаех, че имаше милия навик да се комка с чуждо вино.

- Какво пиеме, Станоев? - попита от вратата.

- Винце - отвърнах примирено и налях и за него една чаша. - Това пием - бяло винце.

- Само да го опитам - приседна срещу мене той. - Че ме чака горе една недовършена страница.

- Какво пишеш сега? - поинтересувах се, колкото да му направя кефа. - Мемоари ли?

- Сонети, Станоев - перна се той по гьотевския нос. - Со-не-ти. Рано ми е за мемоари - добави, макар че вече бе прехвърлил деветдесетте.

Бай Димитър отпи от винцето и му даде ласкава оценка. Това наново потвърди старото ми убеждение, че най-доброто вино е чуждото. Запита дали е от Михалци и аз му отвърнах, че наистина е оттам.

- Да-а-а, в Михалци правят хубаво бяло вино. - Червеното им не го бива. А ти какво пишеш? - върна любезността ми той. - Пак някое романче ли?

- Романче - отвърнах съкрушено. - Но нещо не върви. Затова сега съм тука. Образно казано, топя мъката си в чашката.

- Не унивай, Станоев! - закани ми се с пръст той. - Не се отхлабвай! Писателят не може само да пише. Трябва и да мисли. Това го казах преди време и на Митко Горчивкин. Знаеш, че има и такъв писател - намести се удобно той, сигурен знак, че се кани да разказва. - Та пристига един ден в нашия дом Горчивкин с грамадна пишеща машина и с няколко топа листя. Как така насам, Горчивкин, питам го, не съм те виждал никога в Хисаря, а аз съм тук от двайсет и пет години. Даа, Станоев, става вече четвърт век, откакто посещавам този дом. Може да се рече, че съм един от основателите му. И тогава Горчивкин ми отговаря: Реших да опитам и аз как се пише тука, да видя какво ви тегли толкова насам. Опитай, Горчивкин, рекох му, този дом е даден на писателите именно за това, да пишат.

Но какво стана по-нататък - посръбна от виното бай Димитър, - като седна този човек зад машината, и не спря - чука от сутрин до вечер, а ти знаеш, Станоев, че аз имам навика да подремвам след обяда час-два. Тогава отивам при него и му казвам: Слушай, Горчивкин, в този дом има установен ред, има часове за почивка, има и за работа. Времето на писателя никога не достига. А той като кипна и се развика: Ти ли ще ме учиш какво да правя бе, кога да пиша и кога да не пиша! Беше сприхав човек, бог да го прости.

Аз не те уча, Горчивкин, отвръщам му спокойно, само ти напомням какъв е правилникът. Но едно запомни от мене: повече мисли, по-малко пиши. Иначе доникъде няма да я докараш. Ай сикина, бе! - отяде се той, грабна машинката и листята и се пренесе чак на тавана. Та започна наново да трака от сутрин до вечер. Да си трака. Нали не ми пречи. Това да го запомниш от мене, Станоев - обърна бай Димитър чашката - писателят е човек, който не пречи на останалите.

Така мина около месец. Влизам аз веднъж в столовата и виждам ей на онази маса под фикуса Павел Вежинов да се подквасва със същото бяло михалско винце. Покани ме да му правя компания. Павел беше щедър човек, не обичаше да пие сам - намекна ми за нещо той, което ме подсети да му налея празната чаша. - Та си посръбваме ние двамата от михалското, както сега с тебе, говорим си за това-онова, и ето че по едно време вратата се отваря и кого да видим - Горчивкин! Разрошен, пребледнял, стои на прага като обезумял.

- Какво има, Горчивкин - скочих аз от масата, - какво става с тебе, човече? Току-що извърших едно престъпление - срещу моето семейство и моя народ! Какво престъпление, Горчивкин - разтърсих го за яката аз, да не си убил някого? Говори! По-лошо - отвръща ми той - преди малко изчетох ръкописа, не ми хареса и го накъсах целия на парчета, съсипах към двеста страници, писани цял месец... А аз какво ти говорих, Горчивкин - припомних му, - повече мисли и по-малко пиши. Ако ме беше послушал, сега нямаше да стигнеш до такова окаяно положение...

- Даа, драги ми Станоев, повече мисли и по-малко пиши - додаде строго бай ти Димитър и протегна ръка. - Я налей още една чашка. Това винце взе нещо да ми се услажда.

Услажда се, понеже не го купуваш, дърти дяволе, помислих си незлобливо и му напълних чашата до горе. Защото в позамаяната ми глава проблесна една коварна мисъл: като ме подпийваше и залисваше с разни писателски небивалици, той ме крадеше, но в същото време го крадях и аз. Докато го слушах разсеяно, в съзнанието ми проблесна една проста и ясна истина - с каква лекота погубваме времето и живота си.

Проумял какво трябва да направя, аз прескочих до горния етаж, където дремеше телефонът, и без да се замислям, звъннах на обидената си съпруга. Тя вече го очакваше и се отзова веднага на поканата ми. Пристигна още същата вечер и както става обикновено след семейни скандали, подхванахме луда любовна игра, от която скоро се появиха на бял свят две чудесни момиченца. Нещо като двутомчета, сътворени, дето се вика, на един дъх, със страст и вдъхновение.

Та никога не е късно да създадеш нещо красиво и трайно, стига да попаднеш на стар мъдрец, който да ти разкаже някоя поучителна история.