От институционална гледна точка култура означава национална идентичност, защото, ако не ни карат неуморно да играем ръченица и да четем Вазов, в миг можем да престанем да бъдем българи. Други мислят културата като състезание, в което трябва да смаем чужденците. За трети тя е преди всичко самопромоция: по студиата се разхождат творци, политици, понякога просто психично болни хора, които промотират новия си проект. Четвърти продължават наследената от 19-и век традиция на културно усамотяване с дебели романи - в съвременния вариант усамотяват се с екрана на съответното устройство.

Тук искам да обърна внимание върху една нейна функция, която по-рядко се обсъжда, още по-рядко - подкрепя. Културата произвежда своеобразно гориво за общуването между хората.

Прочитате нещо интересно, гледате вълнуващ филм - каква е първата ви реакция, да се усамотите или да се обадите на приятел? Ей, страхотно, непременно го гледай! Важно е съдържанието на самото художествено изживяване, но още по-важно е то да бъде споделено, да се впише по някакъв начин в по-нататъшния ви живот. Помислете за този парадокс: сърдим се, когато другите не харесват това, което ни е харесало, готови сме пламенно да спорим до среднощ. Тук няма нужда от Кант, за да разберем нормативния характер на естетическото съждение. Просто да си близък с някого означава да искаш



той/тя да чувства света като теб



Не знам дали е същото, когато наместо да обсъждам културното си преживяване с приятелската компания, пускаме постинг във фейсбук - някакви хора лайкват мнението ни, други опонират, трети ни възприемат като приятел на автора, четвърти се подиграват. Опосреденото дигитално общуване е бързо и повърхностно, а анонимността на участниците го правят и подозрително. Хубаво би било, ако дискусиите онлайн подготвят (информират, рекламират) реалното общуване, а не го подменят, както май става у нас.

Помислете за това как се случва обикновено културното потребление. Излизаме на концерт, на театър, на музей - значи обличаме се по-специално, намираме си компания, с която после сядаме да се видим. Няма да правим разбор на чутото/видяното, разбира се, ще си говорим за наши неща; но така или иначе то ни е заредило с някаква обща емоция, с реплики, с образи, които правят вечерта по-особена.

Навремето дори ходенето на кино беше "излизане", макар там да стояхме мълчаливи в тъмна зала. Филмът беше нещо, което не можеше да се види другаде; стремежът беше да го гледаш пръв, да имаш мнение преди другите. Какъв е смисълът от ходене на кино днес, при положение че всеки може да свали - легално или не - продукта далеч преди той да е стигнал до салоните? Ами вижте как се променят киносалоните в развития свят - те вече не са просто платното на екрана, ролките, киномашината: в киното има кафе със свободен интернет, продават се книги, правят се срещи и ивенти, все неща, които превръщат посещението в "излизане".

Ако следите аргумента ми, ще си дадете сметка, че в центъра на една културна политика



всъщност е градът



Трябва да ти е приятно да отидеш на културното събитие, да чувстваш, че се пренасяш в един друг свят. И сега обърнете поглед към София: тръгваш на концерт, плочката на тротоара поддава под крака ти и те оплисква, пред концертната зала - тъжен паркинг, музеят - неотопляван. Към естетическото преживяване се добавя едно такова непрекъснато раздразнение, достойно за нова теория на Кант. Тук няма нито една амбициозна сграда, построена специално за културни нужди: музеят на София канибализира прекрасната софийска баня, арена "Армеец", която напомня физкултурен салон на прогимназия, е за спорт и политика.

Може би пропускам нещо, но нямам спомен общината да се е опитала да спаси някоя от старите сгради, за които се мобилизираха гражданите - сграда, която би дала на мястото ореола на миналото. Не покани някакъв световен архитект да построи нещо оригинално и достойно за културен институт. Не се опитва дори да си откупи зала "Универсиада", образец на българския архитектурен модернизъм, която била пусната за продажба. Вероятно е трудно да се стикова политиката на културното министерство с тази на общината, не знам. Но ведомствената логика май пречи да се види проблемът: културата се прави на места, където хората искат да ходят.

Тези места трябва да са различни, а за да са различни, трябва да се обживяват от различни творчески групи. Иначе просто не е интересно. Ще кажете, ами нали за това има читалища? Но тези места са скромни не само откъм ресурси и талант, а и често се управляват от възрастни хора, които нямат време за това. Кога за последен път бяхте в читалище? Когато записвахте детето на курс по английски, когато организирахте ведомствен банкет? Няма лошо в тези културни практики отдолу, но нека е ясно,



че читалищата не решават въпроса



с градските места за културно общуване.

Впрочем понякога такива места възникнат благодарение на ентусиазма на някаква група, която с големи мъки си намира външно финансиране, но обикновено те биват посрещнати с подозрение. Центърът за култура и дебат "Червената къща" например плаща непосилен наем на Министерството на културата, наместо да бъде подкрепян от него; а оригиналният клуб "Перото" в НДК стана една от причините г-н Боршош да стигне до съдебен процес. Защо е трудно такива трансведомствени места за общуване да възникнат? Ами защото не влизат в нито една професионална гилдия, нито са театри, нито университети, нито съюз на писателите, а това значи много врагове в страна, където парите се разпределят по пера.

Като казвам общуване, нямам предвид само "срещи с автора". Хората трябва да имат стимул да говорят по проблемите, които съответният културен жест поставя, да разговарят помежду си посредством това, което са им представили. Последният филм на Адела Пеева например породи вълна от дебати за фашизоидния национализъм сред младите. Онзи ден бях дълбоко разтърсен от изложбата на Алла Георгиева в галерия "Структура", посветена на смъртта - излизаш смазан, иска ти се да кажеш нещо на някого, а някак няма пространство за това. Критиката у нас се превърна в рекламна дейност, в този смисъл няма и медийни пространства, където да се състои сериозен дебат, ако изключим някои последни убежища като "Денят започва с култура". Става така, че хората не се научават да говорят за култура - от моите елитни студенти например трудно изтръгвам мнение, по-различно от това "хареса ми - не ми хареса".

Защото това, човек да общува с помощта на културата, не е природна даденост, то се учи. Наместо да ги карат да спорят, да откриват нови неща, да използват културните феномени, за да си обясняват света около себе си, нашите деца са принудени



да възпроизвеждат ритуални клишета -



литературата им опротивява завинаги, рисуването е майтап, за кино часове няма, а такова нещо като дигитална култура изобщо не е възникнало. Бих се радвал, ако тийнейджърът може да формулира, колкото и наивно да е това, защо предпочита техно пред рап или чалга пред реге, наместо да отбелязва в тестова форма "правилния" отговор за това какво е основното чувство в изучаваното стихотворение. (В гимназията имах много стройно обяснение защо "Стоунс" са по-велики от "Бийтълс", ако някой се интересува, ще му разкажа.)

Не казах защо общуването е важно, но предполагам вие сами знаете. Обществото се разпада, доверието е на критично ниско ниво, приятелските кръгове се трансформират във фейсбук групи, хората живеят с далечни, вълнуващи неща и се отегчават до смърт от сивотата наоколо. Наместо да проблематизира света, комерсиалният културен продукт стеснява хоризонта, опростява света, изолира ни от другите и тъкмо на това трябва да противодействаме. Не че културното общуване ще спре ерозията, но поне си заслужава да опитваме.