Някакъв мъж, когото бях забравил и дори не знаех жив ли е още, ме фиксира начумерен от предизборния плакат на неизвестна партия, залепен върху сива кутия на телефонните служби. Този плакат ще стои до следващи и по-следващи избори, ако, разбира се, не му лепнат нещо отгоре. Не бях сигурен дали е същият човек, прибрах се и почнах да ровя снимки и стари бележници, където трябваше да има някаква следа от случайната ни среща в едно далечно време. Е, не открих човека от плаката - това си е закон на живота: при всяко раздаване в колодата да липсва точно онази карта, която търсиш. Но самото прехвърляне на купищата фотографии, визитки и адреси никога не може да се нарече безрезултатно. И в най-едрата мрежа все нещо се заплита.

Пред къщата на прочута тибетска лекарка в Делхи сме се снимали четирима. Аз съм четвъртият, а другите са Грег и Ядвиге от Дърбан заедно с болното им момиче. Фотографирала ни е жена ми, защото не е на снимката. В чакалнята, където хората и без това бяха някак свързани от болестите си, ние съвсем случайно открихме друга връзка.



Мъжът беше силно шокиран да срещне българи



Не беше се случвало през целия му живот, а както се разбра - трябвало. Беше развълнуван, гласът му затрепера. После сподели, че му се е допило...

Дядото на Грег напуснал Шотландия с "Титаник", почти потънал с него, но се е спасил и се върнал. Разказвал, че дължал спасението си на някакви българи, които в битката за оцеляване му помогнали с нещо - Грег не знаеше точно с какво. Не беше виждал дядото въобще, той загинал в Първата световна война, и то на Балканите, май също в България. "Ако беше потънал в океана - патетично поясняваше мъжът - никой от нас нямаше да го има, нито баща ми, нито чичо ми, нито сестрите ми, нито братовчедите. Представяте ли си?" Изглежда след голямото премеждие инстинктът за продължение бе подгонил дядото, щом, преди да го вземат на война, бе оставил цял род след себе си. Затова и Грег така се вълнуваше да срещне човек, чиито сънародници бяха дали рамо на съдбата му. Толкова беше възбуден, че преводът прегря и засече.

Видяхме се още веднъж с тези хора, преди да си тръгнем. Те идвали в Индия през няколко години на преглед и за лекарства. И, напрегнато се усмихваше Ядвиге, винаги с кораб.



Изглежда така се избиваше семейният

комплекс от океански води и дълбини



Грег беше геолог, той се беше родил в Африка. Както не бе имало хляб за дядото, тъй и не се бе появил той за никого от тях в Шотландия. Баща му бе емигрирал съвсем млад и повече не бе стъпил в Европа. Самият Грег бе идвал два пъти, но континентът просто му се видял суров и неуютен. Близкият изток му бе харесал повече - пустините, нефтените кладенци. Петролът бе неговата специалност.

Заведе ни на един странен пазар - гледахме не стоката, а хората. Продавачите на месо не държаха ножовете с ръка, а с... крак. Рибарите също не си служеха със сечивото по познатия начин - извито като сабя (или по-скоро като коса) острие бе забито в тежък пън пред тях и те чистеха рибата с две ръце, плъзгайки я по него. Това, казваше той, било присъщо на по-природните хора: ръцете им трябват и двете и те си помагат с крак, с уста, с брадичката. Европеецът е по-ограничен, а може би просто инертен. Беше видял всякакви народи и племена в своята земя, само българин не беше срещал. По онова време в ЮАР това беше обяснимо, днес нашенци там колкото щеш, трябва да им се е наситил...

Никога повече не се видяхме, получих една-две картички от него - и картинките и печатите им бяха от Ангола. (Сашо Момчев, който е спец по Африка, ми обясни, че на южноафриканците петролните им полета са в Ангола и затова воюват там с руснаците.) Аз и толкова не направих. После животът се завъртя в друга плоскост.



И тук, и там режимите се сгромолясаха



Все по-рядко се сещах за онзи човек, а напоследък - и никак. Ако и той ме е вече забравил - заслужавам си го. И като погледнеш - какво общо имах с него, ако не беше "българската връзка" в необикновеното му родословие? Точно тя, обаче сега ме връща назад.

Българите на "Титаник" съвсем не са били много и се смята, че повечето са от Троянско и Плевенско. Най-вероятно и замесените в спасението на шотландеца да са били измежду тези хора. От същите околии са били и два от полковете на Девета плевенска дивизия при Дойран, пред чиито позиции има голямо шотландско гробище. Нищо чудно географската връзка и на спасението, и на гибелта да има един и същи адрес. Но това е само ей така, от любов към обобщенията. А иначе британските гробове в онази война пълзят от Дарданелите на север и ако някой търси предците си, и днес не е невъзможно да ги открие. Но за един войник, след толкова десетилетия, съвсем не е малко ,че го помнят.

Колкото до Дойран, там съдбата е отсъдила съществуването и на моето семейство. Там дядо ми Павел е бил спасен от дядо ми Донко, а след войната се родила майка ми. Разказвал съм го вече.

Някак не особено окуражаващо звучи тази непоследователност на съдбата. И когато спасява, тя не спасява завинаги. Дава ти някакъв кратък срок, неясно по какъв критерий - и после променя решението си. Импровизира съдбата и всеки път намира изпълнители. Понякога и българи. Остава поуката: получиш ли такъв знак, не губи време. Защото решенията съдбата ги взема в последния момент. И винаги е по-късно, отколкото си мислиш...

Но дори когато корабът ти потъва, все още можеш да сториш нещо, което да те надживее. Какво повече?