На море ме заведе внучето и наистина няма по-щастлив дядо от мене. И колкото да ми е готино, доста на размисъл ме избива.

Моите двама дядовци така и не видяха море през живота си. Рано си отиде единият, а другият беше шивач, ама частник - къде ти време за почивка. А и на мене и през ум не ми мина да го водя на море.

За рано отишлия си мой дядо спомените ми са много смътни (видях го веднъж, като му гостувах в провинцията; миришеше на чесън; доста по-късно разбрах, че тогава са вярвали в свойството му да лекува рак) - бях на 4-5 години, когато татко мина покрай седмичния ми детски дом и беше с черна летничка на ревера. Попитах го какво е това, а той ми каза, че е починал дядо ми. Като малък плачех за какво ли не, ама никога не бях плакал за смърт - не знаех какво е, сигурно заради това не съм ревнал.

Другият ми дядо почина навръх рождения ми ден, след като излязох от казармата. Вече знаех какво е смърт. И макар че бях възмъжал, се разплаках.

- Дядо - пита ме внучето, - ти кога за първи път отиде на море?

- Ооо, много малък. Бяхме на квартира във Варна. Помня, че си играех в пясъка. Но повече си спомням хазяина бай Иван. Всяка вечер в двора той клякаше до мене на плочника и рисуваше огромна баница. А в средата, казваше, ще има кисело мляко. От тогава май обичам и баница, и кисело мляко.

Татуиран бабанко хуква към морето и катурва чадъра ни, дето го нося от София за по-евтинко. Добре, че и нас не прегази. Мъкааа, ама нали е курорт, търпим.

- По-ясни спомени обаче имам от Китен - намествам чадъра. - Вече ходих на училище. А в Китен бяхме на палатка. На плажа нямаше почти никой, особено при устието на реката.

- Кога това? - не може да повярва внукът ми.

- Средата на 50-те години.

В този момент някаква дунда си изтръска хавлията от пясъка и успешно ни пълни очите. Мъкааа, ама нали е курорт - търпим.

- И нямаше курортисти? - чуди се внукът ми.

- Не беше гъчкано като сега - просълзявам се - да няма къде да си туриш хавлията. До нашия плаж имаше лагер на лекари. Бяха с големи палатки, като офицерските. А до другия плаж бяха на лагер корейчета. Като питаш някое от тях как се казва, всяко отвръщаше: Ким. Сирачета от войната. Това бяха курортистите.

- А вие на палатка - усмихва се внукът. - На къмпинг, а?

- Нямаше къмпинги тогава. На поляна я бяхме опнали до едно лозе. Тате даде шише ракия на собственика и той остана много доволен.

- Остава да кажеш - кокори се внукът ми, - че тогава е нямало ни "Натура", ни еколози...

- Нямаше - клатя глава - натури, нямаше матури! Нямаше еколози, социолози, да не говорим за политолози! Зеленчуци си купувахме направо от градината на ТКЗС-то. Береш и плащаш на изхода. А какво си хапнал междувременно, не се брои. Но пък и ние не проявявахме лакомия. Стана ли ти ясно защо все говорим за доброто старо време?

- Да. Като си помисля сегашното ни какво е...

- Не бой се - успокоявам го. - След време и вие ще говорите за него като за доброто старо време.

- Ега си перспективата - казва той.

Отиваме да се топнем в морето. А през рамо аз току поглеждам към чадъра ни. Вчера на внука му свиха слънчевите очила. Верно, че много се краде в държавата.

Мъкааа, ама нали е живот - търпим. И нали сме във Варна, а Варна е пристанище на Шумен, нощеска имах чувството, че от паметника на Тодор Колев там долита песента: "Сто кила суджуци давам само да го притежавам Николинчето Ангелкова..."