Еди Сугарев гладувал с мерак.

Еди гладувал от сутрин до мрак.

Тъкмо му минала таз щуротия

и на главата му падна ютия.

Из песен на "Ку-ку"





Историята за самоизключилия се от СДС г-н Едвин Сугарев може да бъде разказана като лична драма на ляв по природата си човек, станал предан до гроб на дясна кауза (както я разказва г-н Ивайло Дичев вчера от мястото, което четете сега).

Но може и да не проявяваме милосърдие и да си припомним функциите на г-н Сугарев в нашето политическо пространство.

Тогава ще видим, че този господин бива



систематично употребяван за една много специфична цел



Наглед нещата са съвсем прости: всеки път, когато на СДС му беше необходимо да се саморазправи с някой авторитетен свой човек, на сцената се появяваше г-н Сугарев. Помним поне три такива случая:

- Чрез г-н Сугарев беше развенчан морално (в очите на сините) президентът г-н Жельо Желев. Тогава поетът етически извисено гладуваше, а президентът беше наврян в идиотската поза на едва ли не убиец. После прояде, но за г-н Желев беше късно - стотици хиляди хора го зачеркнаха в сърцата си като комунист.

- Г-н Сугарев изскочи от индийските си храсти в един друг специфичен момент, в който г-н Костов искаше политически да унищожи г-дата. Бакърджиев и Бонев. Разказа ни история за яхта, намеси руската мафия. Окарикатури посочените господа като морални лилипути. Макар две години преди това те и особено г-н Бакърджиев да бяха гордост за сините.

- Трети път нападна г-н Филчев и го обяви за престъпник и може би луд. Но не когато СДС издигаше г-н Филчев и не когато СДС мислеше, че г-н Филчев е послушно оръдие. А много по-късно, когато сините лидери нещо се уплашиха, че главният прокурор е извън контрол.

С други думи, г-н Сугарев беше за СДС "кралица извън всякакви подозрения", доказан морален темел, последно основание;



нещо като костенурката, на която се крепи съюзът



Сините впрочем имат и още една такава костенурка - г-н Филип Димитров.

Тези "костенурки" се използват много рядко, само при свръхважни случаи. И причината е повече от понятна - от господата лъха на фундаментализъм, на талибанщина. Това плаши чувствителната публика. Затова, след като си свършат работата по отстраняването на някого или нещо, те биват прогонвани обратно - да залегнат пак отдолу, да крепят конструкцията и да служат за последен резерв.

Занимава ме обаче друго: кое им е особеното, от какво идва това чувство на уникалност на тези хора? Кое плаши, като същевременно е някак си гаранция за "свръхпреданост"?

Уточнявам си въпроса. Кое в г-н Сугарев (и по-малко в г-н Димитров), от една страна, внушава пълна увереност, че са "по седесари" и от г-жа Надежда Михайлова (да не говорим за нейния приятел посланика на Испания), а от друга - създава у външния наблюдател едно неприятно, неясно предчувствие за възможна голяма беля?

Мисля, че отговорът тук ни бе даден от самия г-н Сугарев, когато основа движението "14 декември". Това са единствените двама политици "в реален оборот", за които подозираме, че



не приемат мирния характер на прехода в България



Не знам дали не е погрешно това подозрение. Но самото му наличие в душите на мнозина навява тягостен спомен: в БКП навремето също имаше (но повече) хора, които ръководството на партията държеше на заден план, но никога не се разделяше с тях - това бяха преките участници в насилственото установяване на властта.

Както и да е. Интересно е все пак дали сега, обезкостенурчена, синята вселена ще се накриви нанякъде...

---------------------

Други текстове от същия автор: http://www.Raichev.org

За отзиви и коментари: A.Raichev@gallup-bbss.com