Добър вечер! Я да ви разкажа аз, как мина моето гостуване в братска славянска Хърватия. Цялата идея просто да убия уикенда не беше никак добра, но нали му се иска на човек да види всичко със собствените си очи (те никога не лъжат
) и като има приятели по-луди и от самия него, осъществяването и не се оказа никакъв проблем. Ако не се счита за проблем това, че трябваше да пътуваме с автобусите на фен-клуба от Подуене. Какво да се прави, изгубих бас от приятел лефскар, иначе не лошо момче, и искал- неискал се озовах пред ст.В.Левски, където се събираше синята агитка. За да не изневеря на червената идея, реших да взаимствам от колегата от Асеновград, фен на тима от Герена, пропътувал 500 км до Истанбул, обут в гащи на любимия отбор. Така и аз тайно надянах червените си слипове с едър надпис “Само ЦСКА” и силно стисках палци да остана неразкрит. Моята задача все пак беше по-трудна, като се има предвид по-дългото разстояние до Загреб- около 800км и факта, че пътувах с милисионери и разни там агенти. Пътят, път като път с малки изключения. През цялото време се спотайвах на една от задните седалки, правейки се на ни чул, ни видял и се надявах късметът да не ми изневери. Спиранията по малка нужда бяха болезнени. Гледах винаги да съм последен и по никакъв начин да не допускам някой да забележи червените ми слипове с крещящия надпис. Дотук всичко вървеше добре, докато не бяха ометени промишлени количества твърди течности. И аз от време на време се включвах с вели наздравици за здравето на Гочето, Голди и бъдещите успехи на “еврочетиринайсет”. Що годе привидно уравновесените фенове до този момент, започнаха все повече да заприличват на грачещи тролове, от чиито влажни усти излизаха все нови и нови, коя от коя по-интелигентни, изглежда заучени фрази. След “Дучето е в мензис, всичко е червено” следваха бурни ръкопляскания и здравословен гърлен смях. Един възрастен фен, след като успя да привлече вниманието ми на слушател, се постара не съвсем методично и последователно да ми обясни връзката между комунизма, ЦСКА, 7:2, Тройчо и гражданската война в Бурунди. Тук някъде, за мое щастие, и неговите нерви не издържаха и натежалата му глава клюмна в неопределена посока с широко изплезен език. Това ме спаси от наближаващото сърцебиене. Поех няколко големи глътки животоспасяваща течност и временно се озовах във вечните ловни полета.
На сутрината троловете бяха привидно тихи и само зачервените им очи издаваха среднощната оргия. Денят се очертаваше да бъде ясен и топъл. Хърватска се къпеше в слънчевите лъчи и се радваше на циганското лято. Къщите на близките села изглеждаха спретнати и добре поддържани, градините зелени. По всичко си личеше, че това е още една държава от дългия списък, която без да парадира, е направила огромна крачка напред в своето развитие и отстои не само географски много по-близо от нас до така жадуваната Европа. Шестте автобуса на подуенските фенове бяха ескортирани от многократно повече полицаи, кой на каквото сварил да се качи- мотоциклети, коли, микробуси. Още на границата бяха събрани стотици възможни бутилки, от които само една се оказа пълна до половината с отгазирана бира, което справедливо предизвика гнева на местните ченгета. Ами така де, няма да им пълним гушите с нашенски алкохол. Автобусите спряха точно в центъра на Загреб. В следващите часове се отдадохме на кратка разходка из старата част на столицата и на много по-продължителен бирен запой. Тамошните кебапчета и наденички по нищо не отстъпват на нашите, а това в пълна сила важи и за бирата. Няма как да не се споменат и хърватските жени, превърнали централната част на града в грамаден моден подиум. Заведенията привличаха вниманието със своя стил и попдреденост, а техният брой бе нескончаем. Хърватите се оказаха дружелюбни, в екипи от глава до пети и с огромно желание да се снимат с българските фенове. Разменяха се взаимни пожелания за победа, както и невинни закани за предстоящия мач. Така мина един приятен и ведър следобед. На връщане към автобусите се засякохме с група тинейджъри. Момчета изглеждаха силно изплашени и разтревожени. От краткия им разкъсан разказ се разбра, че са били пребити от около двайсетина местни скинари, които са били без никакви отличителни белези. Намесила се и полицията, но твърде късно. Едно от момчетата е блъснато във витрина и бе задържано в болница, на второ му бе счупен носа, а на трето реброто. Неприятен инцидент, който може би щеше да остане настрана, ако не се бяха случили подобни безобразия между други български запалянковци, фенове на 1914, ЦСКА, Ботев, Локо и Бургас, на които не съм бил пряк свидетел. И това не беше всичко. Какво беше изумлението ми, когато на стадиона, четиридесетхилядния “Максимир”, българската агитка беше разделена на две, та даже три части. От едната страна на трибуна “Юг” се бяха разположили отявлените сини привърженици, а от дугата червените. Между тях зееше огромна дупка, запълнена с кордон полицаи, които бяха повече на брой, отколкото тези разделящи нашите и хърватите. Когато едните скандираха, другите гледаха глуповато и обратното. На отсрещната трибуна “Север” се бяха настанили най-лудите хърватски навиячи. Те наистина бяха велика публика. Скандиранията и песните им караха сектора да се тресе като при земетресение в Япония. Не им отсъпваха и тези от сектор “Изток”. Естествени бяха закачките между феновете на двата отбора- домакин и гост, но докарахме домакинате до тотално объркване, когато в края на мача започнаха скандирания между нашите две агитки от сорта на: “Цигани” и “Турци сте”, “ЦСКА” и “Лефски”. Бяха втрещени от това, което виждаха. Българският фен се оказа за пореден път примитивен запалянко. Това не попречи на Дучето да каже днес, вече на българската граница, на момчето със счупения нос, че види ли, ако се било качило в автобуса на армейските фенове, то щяло да бие, а не да яде бой както в случая. Сигурно е прав, като гледам килограмите му, но за хумор е твърде дебелашко. За мача няма какво да кажа, всички сте го гледали. Можеше и по-добре.
Долу-горе така изглеждаха нещата през последните близо две денонощия, като включим и незначителен процент художествена измислица.
В такива пътувания винаги има много емоции и като се отстранят неизбежните лоши неща, накрая позитивното надделява. А и целият масраф (билет за автобуса и мача) излезе 16 лв., не случайно имаше и деца и възрастни. Прибрах си червените слипове непокътнати.
Айде, приятно и до нови срещи в Португалия.
