Залезът догаряше по лулата на стария моряк и огънчетата в очите му. Навън се чуваха отчаяните писъци на млада жена, нападната от глутница овълчени от глад кучета. Те я ръфаха с настървение, а няколко подивели общинари и служители на "Екоравновесие" следяха за правилното протичане на женобоя, съгласно програмата "От милосърдна чинийка с помийка към прясно човешко". В този милионен град имаше само 20 000 бездомни псета, равновесието беше силно нарушено в полза на агресивния вид Хомо сапиенс.

- Виждал съм и по-страшни неща - започна поредната си история моят гост. - Например как щех да пукна на о-в Пукет, Тайландско. Тъкмо кацаме и една огромна вълна ни бацна по колесника, плесна в илюминаторите и отмина къде океана. Сухоземните плъхове се попикаха от страх, ама нали пара са дали! Отиваме в хотела, на рецепцията седи един, ама дебел, ама подпухнал. Мълчи - сякаш водорасли има в устата. Прощаваме му, не е като прочутото българско гостоприемство, и айде по стаите. Пък те заети, ега си! В мойта некви шведи се разхвърляли, изпонацапали насекъде, застинали в некви театрални пози, абе ригор мортис! Шпрехен зи шведен, питам аз. Те мълчат като риби. Посъбрах ги, поизбутах ги, да моем си легнем. То смърди, язе с дезодоранто. То вони, язе спим, да си почивам. На сутринта викам рум сървис. Нема. Де е персонало? На полето, родата сбира. Много тарикатско, нема що. Вода нема. Вода газят, вода ги гази, а иначе нема. Подплиснах се с дезодоранто и аре на плажо. Групата там. Що нема чадъри бе, що нема шезлонги? Ния ви праим оборото, а вия ни бутнахте у мръсотията. Един местен, сълзлив един такъв, каже: "Цуна ми.." - па се тресе. Цуни ме ти, така ли се посрещат туристи? Леонардо дий Кабрио га беше, ти по дупето го цуваше, а? А щот сме прости българи нема удобства за две пари. Ама нашио е свикнал на мъка. Се кучета го яли. Чип, чип, па се греем, слънце колко щеш. Местните се скатаа. Сами сме си господари. Хладилниците им пълни. Вечер пием, пеем, метаме къчове на чалгата. "Гони - цуни, гони - цуни, гони ни цунамито! Цуни - гуни, цуни - гуни, цуна ни цунамито!" А припевът юнашки, да не ти пука. Нали си на Пукет. "На цунамито е**л съм мамито!" Никой не те търси да плащаш. Шведска маса оставили шведите. А виж техните ги търсят. Звъни ми неква, плаче за киндер. Ама е Йордановден, отивам да ловя кръста. Едно младо попче в хавайска риза стои у песъко, сите се строили да се фъргат у водата. Сухоземни плъхове! Че като го размета тоя кръст, па го фърли. Язе най-напред. И тогава разбрах. Ми те сичките у океана, бе! Кой за крака ме лови, кой се пули изотдол, кой ме фане за ръката. Пляскам, ритам и знаеш кво стана? Водата си отиде навътре, кръста по нея. Тичам по дъното, нема стигане, братче! Ама нали съм морски, ми светна! Она че се върне и буф. Та бегай обратно, другите се смеят. Немах време да се смея последен. Качих се най нависокото. Другите изгореа, отнесе ги искам да кажа. Бог ли ги наказа, не знам. Морето се отвори, ама той се не показа. А я се върнах.

Настъпи тягостно мълчание, нарушавано от затихващите писъци на жената отвън.

- Удавия я май - предположи пътешественикът, - що народ се издави и там, ама що ша го прават на Нова година? А да си тръгвам, че е късно.

Витата стълба заскърца под тежеста му и след него сякаш остана пълен мрак. Стори ми се, че във вълчето упорство на стария морски вълк да се забавлява сред развалините на срутилия се рай имаше нещо пресилено. А скоростта, с която цунамито се превърна в озъбена и смъртоносна глутница, дофтасала под прозореца ми, беше направо угнетяваща.