Стефан, мой добър приятел, e роден е на брега на Перловска река, където може би се е родил или блестял и моят скъп читател. И ако това е така, той не може да не познава Стефан Средецбургски, бургомистърът по избор, призвание и фамилия на престолния град Санкт Средецбург. Бургомистър той стана на вълната на сините мечти, когато всички Акакии Акакиевичи в нашия град обединиха силата си на обикновени хора в името на надеждата за нов европейски шинел вместо старите азиатски джобета и кафтани. Мнозина даже вярваха, че това няма да е обикновен шинел, а направо Шинел 5, поне за онези, които най-много заслужават. Усмивката никога не слизаше от лицето на Стефан и той работеше неуморно за тези мечти - приватизираше на маса и под маса, раздаваше концесии от сърце, с една ръка създаде Общинска банка, с друга потурчи Софийски имоти, денем беше из целия град, а нощем копаеше метрото. Всичко вървеше прекрасно, докато една сутрин Стефан не изгуби усмивката си. Когато не я намери на закачалката, където вечер изнурено я окачаше до своя новичък Шинел 5, той не се уплаши, защото реши, че я е забравил в кабинета си. Но когато пусна телевизора, за да гледа Сутрешната панелка, той с ужас видя, че там, невротично разтеглена и преливаща от скромност, дава интервю неговата собствена усмивка. Като на сън Стефан стигна до бургомистърството на Московски проспект, но там жандармите не го познаха и го изритаха, защото нейно превъзходителство светлейшата Усмивка днес нямала приемен час.

От този ден Стефан само седеше пред телевизора и като болен наблюдаваше кариерата на изгубената си усмивка. Отначало се надяваше, че тя ще се занимава само с неща като Пи Ар и Цър Пър, но скоро разбра, че нещата са много по-лоши. Безпомощен, той гледаше как неговият град почва да чезне. С огромна скорост в ненаситната паст на Усмивката се губеха градините и парковете, с които Санкт Средецбург се гордееше. Чезнеха и хубавите стари къщи, за които Усмивката имаше голям апетит. Особено харесваше тя случайно изникналите археологически останки, от които една не оцеля. Дърветата по улиците бяха клечки за зъбите й, които точеше о паважа, от което в него се появяваха грамадни дупки. За да е хубава, тя искаше да си позлати зъбите и почна да глозга кубетата на катедралата на Невски. Една нощ, за забава, Усмивката причака в тъмен квартал закъснялата съпруга на един статски съветник и я наръфа с лай, а после обвини градските кучета.

Стефан си мислеше, че Усмивката може само да поглъща, но после стана ясно, че тя има завършен храносмилателен процес: продуктите му почнаха да задръстват града с брутални купища, които хората вземаха за сгради и лазеха в тях като торни бръмбари.

За капак, Усмивката се яви на следващите избори под лозунга "Аз съм по-малкото зло". Гражданите си представиха зло, по-голямо от нея и въпреки надеждите на Стефан, уплашени отново я избраха. Положението беше обобщено от мрачнейши княз Драгалевски, който каза, че е гласувал с отвращение и после дълго повръща по медиите. Виждайки, че и последната му надежда се е оказала Михайлова и че обезверените Акакии Акакиевичи вече мечтаят единствено за маршируващи здрави ръце, облечени в черни шинели, които да турят ред, Стефан реши да действа и си записа час за аудиенция. Когато най-сетне пристъпи в познатия си кабинет, той беше стреснат от камерите, които го дебнеха зад вратата. Нейно превъзходителство се ухили толкова мазно, че той усети как холестеролът в кръвта му шеметно се покачва. Без да му даде да гъкне, Усмивката разпери ръце: "О!!! Акакий Акакиевич, кооолко се радвам! Самият обикновен човек е дошъл да ми благодари! Няма защо! Ни най-малко. Не настоявайте, ще ме притесните, аз съм чувствителна." Завъртя главата му с два пръста към обективите и приятелски се наклони към него, гледайки в кадрото: "Всичко за народа, знаете, само в името на гражданина. Денно и нощно, без умора, без компромис, без оглед на личните жертви!", после доверително се оригна и заключи "Ето, олекна ми!". Прожекторите угаснаха и докато Стефан примигваше, Усмивката примлясна: "Желаете ли кафенце? От машината на долния етаж, 50 стотинки" - и ловко го изтика зад вратата и я затръшна. Стефан започна да дърпа дръжката на кабинета си и да крещи, че това е неговият град и той си го иска обратно, в реални граници. "Пълна реституция! Тотална ревизия! Да дойде Ревизор!" Но вместо Ревизор, дойде приставът Борисич. Коженият му шинел проскърцваше тестостеронно, сребърните му пуговици блестяха бойко и всички в Средецбург се надяваха, че това най -сетне е здравата ръка, която чакат. След като даде пестеливи интервюта с отегчено-професионален вид, обкръжен от трупа жандарми с идеална хореография, Борисич повлече нещастния Стефан към мрачната палата на оберстатспрокурора.

По пътя, от лицето на статуята-символ на града, неговата загубена Усмивка му се изплези безочливо.