Студ, добруджанска мъгла. Пътят Варна-Добрич минава през

центъра на село Стожер - с типичен паметник на социалистическата Свобода. По плочника с чевръсти крачки върви Бадуля. "Когото и да попиташ в селото - всички ме знаят", казва той. Цял Стожер знае, че е художник. Мнозина почетоха откриването на изложбата му в края на миналата година. Бадуля изложи картините си, плод на двумесечен трескав труд, във варненската галерия "Зограф". Нарича ги "Ромски свят". Всяка е посветена и повлияна от някого - майка му Милка, съседите, сина Дженел, покойния му чичо - "разказвачът на приказки".

Аз съм гений, отсича художникът и веднага поглежда събеседника си с очакване - дали ще потвърди или отхвърли, или ще отмине без коментар тази констатация. Той се опитва да обясни себе си извън стандарта "циганин с дарба". "Обичам по-приказните работи, защото съм романтик.

Затова и обичам Шуман, Шуберт, харесвам Бетовен също, но романтиците ми допадат най-вече. А винаги забравям да кажа, че харесвам класическа музика! Операта я мразя, но страшно много обичам класическа музика!", не спира да обяснява Бадуля, крачейки из ателието си. То е малка приземна стая на хвърлей от обора на кобилата и кочината на прасето.

"Много обичам животните, не мога без тях - затова все ги рисувам, затова търся връзката им с човека", говори Бадуля, докато носи с вилата люцерна. Радва се на малкото конче, целува го по муцуната, излиза на двора, носи на кокошките ярма, връща се при обора, катери се на покрива, прави се на Баба Яга - артист!, поглежда през улицата и вика: "Ей това отсреща е моята къща!" и скача пак долу. Почти не спира на едно място.

Къщата, в която живее със семейството си, дели с родителите си. Сега строи нов дом - от другата страна на улицата, с големи прозорци и нещо като веранда "да си пием кафето". Засадил е вече 40 дръвчета. Щял да си направи и поляна пред портата.

Всички стаи в къщата е нарекъл с имената на хора, които купуват картините му. Сред тях са тези, които му "удрят едно рамо" - Димитър Трайчев от студио "Сталкер" и Сашо Монев от "Зограф". Бадуля рисува още от 8-9 годишен. Още тогава искал да стане известен, да пишат за него по вестниците.

Първо хваща моливите, за да прерисува портретите на великите български царе от учебника по история. Тогава го забелязва учителят по рисуване - другарят Данов от село Стефаново. "Спомням си и какво точно бях нарисувал - натюрморт, ваза с цветя, та той ме забеляза и ме прати на първите уроци в Добрич". Кандидатства в Художествената гимназия в София, сподирян от благопожеланията на родата, на учители и познати, защото повечето били сигурни, че ще го приемат. Така и става. По-късно - вече ученик, печели конкурс на Съюза на българските художници и взема стипендия от 50 лв.

Един от най-вълнуващите му спомени обаче е свързан с първия български космонавт. Покрай свой съученик попаднал в дома на Георги Иванов. "Дума не съм му казал. Само го слушах - притеснен, вълнувах се. Стори ми се свестен човек".

Бадуля казва, че е бил приет сред съучениците си нормално. Има и простичко обяснение - "те - художниците, са добри хора".

През 1984 г. сменил името си - Дервиш Мустанов станал Радослав Димитров. Кръстил се сам - на съседа, защото го харесвал, а покрай човека харесал и името. Едва години по-късно, в гимназията, дошъл и прякорът, с който подписва картините си - Бадуля.

Кръстник му става Иво Борисов - "може да сте го чували, работи в сп. "Екран". Когато учат по история за Италия в периода на Мусолини, четат за маршал Бадоллио. Нищо в личността на етиопския вицекрал и министър-председател не предвещавало връзка с циганския гений от Добруджа. Но от подвикванията "Бадольо, Бадольо" по коридорите на гимназията се родило новото му име.

А после му казват, че Бадуля на индийски означава прилеп. Сега художникът търси познавач на древния език или баш индиец, който да му каже вярно ли е това.

Живее с всичките си имена. "Във Варна ме знаят Бадуля, в Стожер ми викат Дервиш... много кофти, да ти кажа." "Съжалявам, че не знам цигански - нашето поколение вече не го говори. Майка ми знае и цигански, и турски, ама аз не говоря - дори и турския в началото, като пуснаха телевизиите, не го разбирах добре", казва Бадуля.

"Добре - аз живея в България, но понякога в мен надделява мюсюлманското. Понякога пък християнското, затова в повечето случаи се възприемам за българин," обяснява той и отмества поредната картина от статива си. Зад нея се крие едно малко Христово разпятие, което той нарича "моят ангел-пазител".

Възгледите ми, смята Бадуля, се оформиха в ученическите ми години - затова съм такъв. Смята още, че един човек, роден в България, трябва да носи българско име.

Не обича фанатиците. Не обича Турция още от уроците по история, защото "зная какво са причинили". Но много жали съседите заради атентатите през ноември. Турски циганин съм, но повече ми харесва да съм си просто циганин, обобщава той.

Веднъж кандидатствал в Художествената академия, но не го приели. Къде от фатализъм, къде от безпаричие - отказал се от втори опит. "Пък и като знам, че Рембранд не е завършил Художествена...", подсмихва се Бадуля, без да коментира повече.

"Практиката е най-важното - и пет висши да имаш, ако нямаш практика - нищо не става", убеден е той. Признава, че изпитва силно влияние от Рембранд, когото нарича "най-любимият". "Като застанеш пред една негова картина, веднага те грабва акцентът. И аз се стремя към това", обяснява художникът.

Каквото и да е изкарал, все е било с рисуване. За известно време вадил пясък от кариерата край Стожер, но и тогава - с подути и втвърдени от усилията ръце, пак е рисувал. "Не искам синът ми Джанел като порасне да се свива."

Отишъл и на гурбет - в Крит. "С балканската виза", намига Бадуля. Това значело "директно през браздата". Съдбата му обаче му дава изключителен шанс - нему, мюсюлманина. Той изписва стените на малък храм на острова. Дотогава не се е занимавал с иконопис, но вложил всичко, което знаел - и накрая с парите си купил една видеокамера. Тя обаче му донесла "спомени на кадър" и радост, тъй че Бадуля много-много не съжалява. Били доволни от работата му, та и той е щастлив.

"Знаеш ли какво ще ме направи истински щастлив? Знаеш ли какво мечтая?", пита Радослав и очите му заблестяват в очакване на негативния отговор. Тогава обяснява за какво мечтае 33-годишен циганин-художник.

Искал да си намери меценат - или меценатът да намери него. "С картини ще го затрупам - аз съм много добър, а като седна да работя, няма нещо, което да ме спре. И искам в Лувъра да окачат моя картина", говори разпалено Бадуля. Казва, че почти не спи нощем, когато е в работна фаза. "А иначе спането ми е хоби", усмихва се той.

Талантът му осигурил спане дори в казармата. След месец-два здрава служба го "открили" и станал дивизионен художник. За една седмица изписал стена 2 на 10 метра. Не дал нито един караул. И досега си пази снимки пред най-мащабните си произведения. След казармата поживял още година, година и нещо в Стожер, ергенувайки. После откраднал булката си - Неббат, наричана Нели, от Каварна. "Как по стари традиции бе, с колата я откраднах!!", вика Бадуля през смях.

Дошло времето да се храни семейство, та почнал "пясъчния период" - на кариерата. Сега Бадуля иска да може с изкуството си да храни и Неббат, и Джанел.

Иска да направи галерия в родното си село - в сградата на читалището. И да си довърши къщата. Като го направи, на нейния покрив да се катери и да играе Баба Яга. За радост на сина си и всичките съседи от Стожер.