Напоследък категорично съм изоставил дребнотемието и все по-често се замислям върху фундаментални екзистенциални въпроси. Като, например, въпроса за легализацията на аборигенизацията. Или като, например, въпроса за либерализацията на летализацията. Или като, да вземем пак например, въпроса за интернационализацията на регионализацията (с подвъпрос интериоризацията на екстериоризацията).

Ето, обилна дискусия се изля из страниците и ефира на българските медии по повод на скромното дарение от щерката на Негово Величество за Националния на Негово Величество Исторически пак на Негово Величество музей също пак на Негово Величество. Дарила си сватбената рокля, девойката. Пък Божидар Димитров й благодарил и дарил миниатюрен модел на най-старата нашенска лодка на зетя на Негово Величество (Господ здравице да им дава и на двамата!) Муньос. Че като емна опозицията културния на Негово Величество министър, мале, мале на Негово Величество!

А работата е елементарна. Тук става дума за явна музейно-историческа легализация на пълзящата аборигенизация. Основната нейна закономерност гласи: колкото по-примитивно-туземски е манталитетът на дадено население (т. е. колкото повече се аборигенизира това население), в толкова по-значителна степен експозициите в неговия исторически музей биват разнообразявани и обогатявани със сакрализирани предмети от бита на властващите над тъпите неграмотници природни и социални сили - сутиенът на зълвата на царския девер, остатък от сапуна на тринайсетата царска котка, образец от ушната кал на любимия на втората принцеса кон, засъхнал винен чеп от царската изба и маса други изключително значими исторически скъпоценности.

Вълнувам се, естествено, и от проблемите на либерализираното ритване на камбаната. Чета потресаващи изчисления на броя на жертвите в Ирак. Потресаващи с успокояващата си минималност. Само 98 000 били досега загиналите (т. е. заслужилите летален изход от войната) цивилни иракчани. Даже стотина хиляди, дето се вика, няма още. И това ако не е либерализация на летализацията в условията на демокрацията, здраве му кажи!

Вярно е, че някои поучителни приключенски истории завършваха преди време с още по-минимален летален резултат. В бомбардираната от мирна Америка с помощта на мирна Европа немирна Сърбия, например, гушнаха букета само 1 500 невинни граждани. Но условното максимализиране на безусловното минимализиране очевидно се дължи на все по-мирните начини за прилагане на все по-военни средства за доброволно налагане на исторически оптимизъм у коренното население на песимизирани световни региони.

Огромно значение за правилното мирно развитие на немирния иракски регион има, разбира се, правилната политика на правилния американски президент Буш Junior. Той каза, че Саддам бил главният подпалвач на лоши неща в Ирак и наоколо, щото имал оръжия за масово унищожаване. Сега Саддам го няма. Отпреди неговото нямане е и нямането на оръжия за масово унищожаване. Двете няманета се отразяват сериозно на имането на прогресивен напредък по линия на американизираната летализация. Оказва се, че след залавянето на тиранина американските военни освободители са дали само два пъти повече жертви от периода преди залавянето му. Което всъщност доказва точно онова, което много ни се иска да докажем.

А по сложния въпрос за интернационализацията на регионализацията (с подвъпрос интериоризацията на екстериоризацията) - следващият път.