Напориста поетеса успя да ме "осигури" за премиерата на новата си книга. Изслушахме музикална програма, актьор и актриса четоха стихове. Непознат критик енергично похвали авторката, а тя сподели как й е хрумнала идеята за този "проект", как се е свързала с фондацията, осигурила средствата за "проекта" и благодари горещо на останалите лица и организации, допринесли за осъществяването му (на "проекта" - б.а.). Накрая дадоха чаша мускат от Търговище, чинно си купихме по един "проект" и се наредихме за автограф. С драматурга М. сравнихме какво ни бе написала поетесата. Той бе получил "най-добри чувства", аз - "най-добри пожелания". Точно М. ме запозна с една госпожа от фондацията, която



бе заплатила "проекта", муската и критика.



Дамата се отегчаваше, знаеше си цената...

Разгърнах "проекта" - да видя какво има в него. Нищо. Ни грам поезия. Ни дори "необработено" чувство. Нито пък друга причина да се запише всичко на хартия. Както би рекъл поетът: "Тук музата не е преспала. Чаршафите не са измачкани."

Бездарието не ме възмущава. Намирам го безвредно, поне в литературата. Тъпият патос за пораженията, които то нанасяло сред масите, е по-скоро част от демагогията на миналото. Доколкото не въздейства, калпавото изкуство не може и да вреди. Друг е въпросът защо към изкуството се прилагат хватки, с които да го представят като нещо, което може да се опитоми и обязди, което може да се разучи и овладее така, сякаш в него няма призвание, тайнство и божа искра. И в което, наред с призваните, могат да се подвизават и "проектанти".

Преди причината беше ясна: светът трябваше да е материален, познаваем, управляем. Така беше с обществото, с природата, с природните стихии.



Така беше и с изкуството,



което, ако се остави на самотек, грози да придобие характер на стихия. Затова съществуваше понятие "творческа лаборатория", където се създаваха подобия на явленията - малки, безопасни и... управляеми. Още по-сочен бе терминът "ковачница на таланти". Навик: от танковете ще изковем плугове, от плуговете... каквото наредят. А от всяка що-годе истинска дарба и чукът, и наковалнята ще станат на парчета. Макар че дарбата, както и човекът, най-вероятно е направена от кал...

Добре познавах един от ковачницата. Бяха го ковали за талант, а нас той ни ковеше пред Шесто. Пишеше романи, защото те изглеждат най-солидно на витрината. Беше чел това-онова за жанра. Разнасяше руско помагало, в което сюжетите на "най-успешните" световни романи бяха разложени на съставки, представени бяха типовете герои, задължителни за един модерен роман. Нашият писател си избираше "модули" и чрез разместване и заместване съставяше схемата на своя нов творчески замисъл. Ето това си беше чиста проба "проект", но

терминът още не бе в употреба.



Тогава му викаха "над какво работите в момента?". После сменяше епохата, мястото на действието, определяше пола, професията и пр. на героите, добавяше природа, нрави, лирически отклонения. Всичко това - в предписаното съотношение.

Обичаше и да разяснява как се "прави" роман. Запомнил съм снизхождението, с което споменаваше Павел Вежинов: "Павел сам не знае как ги пише тези романи. Кара на интуиция, но в наше време на интуиция не се отива далече." Изводът беше, че популярният писател пише неправилно.

В края на краищата романчето излизаше от печат. Като всяко правилно съчинение, получаваше си похвалите и пушилката и след законния срок отиваше за претопяване. "Проектите" му бяха страхотни, но резултатът - окаян.



Проектите са мръсната карма на българския живот.



Имаше проект на социализма - пропадна. Сега - на капитализма. Също не е проработил още. И всякакви други, в които някой налива пари, после друг - или пак същият? - ги източва. Така животът ни грози да си остане един проект, така и литературата (ако и да не ни е безразлична) може цялата да ни я преработят в един проект. И - край!

Но нищо още не е свършено. Защото, докато ние ходим-неходим на "промоции" на "проекти", някъде някой пише просто стихотворение, просто разказ, роман, пиеса. Пише - и никоя фондация не знае за това! Това се казва номер...