В понеделника срещу вторника, някъде към полунощ, премиерът се обади по джиесема на спикера си. Най-сетне риалити шоуто беше свършило и можеха да си похортуват на спокойствие.

- Как е, Цонев? Къде си в този късен час?

- На работното си място, Ваше Величество - излъга онзи.

Премиерът зина да го похвали, но се замисли и рече:

- Ей, ти да не би да си звънял от служебния телефон в подкрепа на някой от кандидатите?

Спикерът се изчерви, доволен, че не го виждат, но реагира светкавично:

- Много сте проницателен, Ваше Величество, как изведнъж познахте! Но го правех от мобилния...

- И той ти е служебен - безмилостно констатира онзи.

Спикерът заекна:

- Ваше Величество, правех го в интерес на нашата кауза.

- На какво?

- На вашата кауза! - поправи се пак светкавично спикерът. - Реших да привлечем победителя за депутат начело на една от листите, като по този начин си осигуряваме половин милион гласа, без да си мръднем пръста.

- Не бяха ли 800 хиляди? - попита премиерът, който също беше в течение на телекомуникационното гласуване.

- Да, Ваше Величество, но слагам 300 хиляди фира - отговори спикерът, - хора в пределекторална възраст или поставени под запрещение.

- Добре. Такива не ни трябват - рече премиерът. - А с какво ще занимаваме медиите, дорде дойдат изборите? И половин година не остана.

Спикерът, успокоен, че му се е разминало за голямата телефонна сметка, бръкна в джинсите си, извади употребено кой знае кога трамвайно билетче и задокладва:

- Значи, Ваше Величество, предлагам... - махна с ръка на келнера до него да остави поръчката и сложи пръст на уста да не го пита иска ли още нещо - ... предлагам да разделим тази половин година на две по три месеца. И три месеца да ги занимаваме медиите с министър Абрашев и още три с министър Церовски. Ама не наведнъж, а разбъркано, на по петнайсет или десет дена. Ту с единия, ту с другия, ту с единия, ту с другия, ту...

- Добре де, разбрах, не ми повтаряй! - нервира се премиерът. - И после?

Спикерът отпи от донесената му чаша, кимна одобрително към висящия над рамото му келнер, отпрати го с царски жест и продължи:

- И после, на последната, ама на най-последната сесия на парламента ги уволнявате. И по този начин ви обещавам още половин милион гласове - на културни дейци, на собственици на поземлени участъци покрай магистралите и на жители на морски градчета. Без ония, които са пределекторална възраст или са под запрещение. Щото вие вече казахте, че те не ни и трябват.

Отсреща пак помълчаха, изглежда, смятаха с калкулатор, доколкото можеше да се разбере от тихото почукване на клавишчета, и след малко попитаха:

- А кого ще сложа на тяхно място?

Спикерът обаче беше готов с отговора, вече беше извадил още едно старо трамвайно билетче със записки:

- Ще сложите две жени. Нали знаете, те никога нямат какво да кажат, но го казват толкова очарователно. А и така прелестно олицетворяват тържеството на материята над мисълта.

Премиерът схвана, че това е някакъв полуцитат, не се сети от кого и се измъкна с едно:

- Добри са ти идеите. Хайде, опиши всичко и някъде към Сретение Господне ще седнем и ще обсъдим всичко на спокойствие.

Спикерът не схвана кога ще е това точно, но прибра двете трамвайни билетчета, изключи джиесема си и затананика: "Отминават си ден подир де-ееен, просто няма какво да се случи."