Още щом започнах следването си в Пловдив, написах на Кристин. Пощата до Швеция пътуваше около 14 дни, а на връщане още 14, това правеше 28. Аз реших, че не мога да чакам толкова и само няколко дни, след като изпратих първото писмо, ми се прииска да напиша второ. То ми отне още повече време - около 10 дни, като през това време направих сигурно поне 50 чернови. Пишех по 4-5 варианта на ден, в които изразявах чувствата си, мечтите си, надеждите си.

Писането ми даде някаква нова надежда, вярвах си, че ще трогна Кристин и тя ще ме обикне, ако почна да й пиша още по-често. В резултат на това започнах да пиша по-често. След още няколко седмици, през които очаквах отговор на първото ми писмо, започнах да пиша всеки ден. Освен това слагах в писмата цветенца или изрезки от картички. Любовта ме правеше неспособен да мисля за друго, не забелязвах жените около себе си. Спомням си деня, в който получих отговор от Кристин. Два дни не посмях да го отворя. Струваше ми се, че ако го скъсам, ще унищожа нещо. Накрая го отворих и прочетох гневният й отговор, безпощадно искрен и кратък:

"Аз съм разочарована. Виждам, че не си ме разбрал (или не искаш да ме разбереш), когато ти бях казала, че искам да бъда считана за приятел, а не да бъда обичана. Бях във ваканция, имах желание да се позабавлявам и не предполагах, че ще ме вземеш толкова на сериозно. Достатъчно съм живяла, за да знам, че един флирт не ангажира никого. Той е като дрогата - кара те да помечтаеш за миг, въпреки че след това може да ти стане и по-зле. Знам, че тези думи ще ти се сторят студени. Но повярвай ми, твърде много те уважавам, за да те лъжа. Един ден ще разбереш, че е много по-лесно да обичаш, отколкото да бъдеш обичан. Ако искаш, можеш да продължиш да ми пишеш, но трябва да ми покажеш, че си забравил лудите си мисли."

Следваше убийственото:

"Дори да изпитвах нещо друго освен приятелство към теб, ние принадлежим към два толкова различни свята, че никога не бихме могли да бъдем щастливи заедно.

Прегръщам те: Кристин"

Държах писмото в ръцете си, не можех да повярвам в думите му. Не, това не беше Кристин. Може би беше тя, но не беше жената, която бях държал в прегръдките си на морския бряг. Но това не беше най-лошото. Ужасих се, като си помислих за всички тия писма, които бях писал в продължение на целия този месец и то след като тя вече ми беше казала, че не иска да й пиша за любов! Представих си как ще се ядоса, да, сигурно вече е още по-ядосана, а тези писма щяха да продължават да пристигат, всеки ден по едно или две...

Няколко дни се чудих какво да правя и накрая по една случайност срещнах Коцето в Стара Загора и той ми каза, че имал телефона й в Стокхолм. Попитах дали може да ми го даде. "Няма проблеми", рече той. След като ми го даде, няколко дни се чудех какво да правя, дали да се обадя на Кристин, накрая отидох в пощата в Пловдив, влязох в една кабинка, набрах номера й.

"Кристин", чух нейния глас в слушалката.

"Аз съм", рекох и започнах да треперя. Краката ми, ръцете ми, тялото ми, брадичката и челюстта ми трепереха, а от гърлото ми не излизаха никакви звуци.

"Ало? Стефан? Как си?", питаше тя, а аз треперех. Нищо не можех да кажа. Срам ме беше да кажа, че я обичам, че полудявам без нея тук. Че не мога да живея, а ако все още не съм се хвърлил от някъде, причината беше, че имах някаква надежда, че ще я видя. Вече и това ми се струваше достатъчно, за да продължа да живея - надеждата, че ще я видя. Дори можех да не я докосвам. Не, нямаше да я докосвам. Можех да я видя някъде отдалеч, как върви по улицата, очите й, устата й, милото й носле, нежната усмивка, няма да правя нищо освен да я гледам. Но сега всичко, което бях мислил, чувствал и фантазирал, всички спомени и надежди избухнаха в мен, а аз не можех да говоря, само треперех, целият треперех, а от гърлото ми не излизаше никакъв звук.

"Ало", повтори Кристин. "Там ли си?"

"Да", рекох аз, изграчих с уста. "Тук съм."

"Откъде се обаждаш?"

"От Пловдив", рекох.

"Как е времето там?"

"Вали дъжд."

"Тук вали сняг. Стокхолм е побелял, вече е зима..."

Тя говореше, а аз попивах всеки звук, музиката на гласа й, жадно. Искаше ми се да й кажа колко я обичам, колко страдам без нея, колко искам да я видя, просто така, че съм съгласен на всичко, стига да не ме мрази, да не ме забравя...

"Получи ли писмото ми? Съгласен ли си да бъдем приятели?"

"Да."

"Имаш ли телефон?", попита тя. "Мога да ти се обяда, ако искаш."

"Не", рекох. "Нямам телефон."

Живеех в мазе, идеше ми да умра, вече разбирах, че всичко е загубено, че нищо няма да стане, а аз ще продължа да я обичам, защото нямам телефон. След това се почувствах още по-зле, след този разговор, загубих надежда, всичко беше напразно, само любовта ми остана в мен, беше безсмислено да се боря с нея, не можеш да победиш любовта, тя те побеждава или убива, освен ако не стане чудо...

После вървях из Пловдив в дъжда и си повтарях наум разговора с Кристин и накрая всичко друго избледня освен последния й въпрос и думите й "Мога да ти се обадя, ако искаш", на които аз отговарям, че нямам телефон.

Не, аз нямах телефон. Кристин можеше да ми се обади, да ми каже нещо, което исках да чуя, че ме обича и мисли за мен, още тази вечер, защо не, ако имах телефон. Да, но аз нямах телефон!

Аз нямах телефон.