Нещо ми се оголи нервата и го закъсах откъм поведение.

Вървя по улиците и вместо да си гледам в краката, току си изпълвам гърдите с разни чувства - кое от кое по-нелепо. "...Влязъл си ми под кожата, влязъл си ми под кожата..." - пее Мадона и пише детски книжки, а моите очи се насълзяват. Способен съм да се трогна и от най-идиотския латиносериал - в "...Изаура" съзирам почерка на Амаду и Варгас Льоса, и пак сълзи, и пак сълзи...

И да бяха само Мадона и Изаура... Гледам нещастния Саддам как настоява, че е президент на Ирак, и в мен се събужда някакъв абсурден състрадалец. Какво, викам си, има да жалиш сатрапа, но все таки - пак жаля. И Саддам жаля, и народа на Ирак жаля, и малоумните бойци от силите на коалицията... Само себе си не жаля - виждам се противен и подлец.

Имат си и предимствата тези недотам здрави състояния, но така повече не може да продължава! Да ме пита човек откъде го прихванах това разстройство на личността...

Не е заради кончината на Брандо - всеки по реда си в края на краищата, а той беше на 80! Ако е въпросът - никога и не съм го харесвал кой знае колко - Брандо като Брандо. Лека му пръст и толкова.

Работата е там, че главният редактор на вестник "Тийнейджър-Шок" (където отскоро отговарям на читателски писма), главният редактор на този парцал е педофил - нещо, което решително не одобрявам! Не мога да подам сигнал в полицията - страхувам се за себе си, страхувам се също така, че органите няма да предприемат кой знае какво. С една дума, малодушие проявявам, малодушие и гражданска недостатъчност. Единственото, за което се осмелявам, е морален сблъсък с престъпника.

Отидох до редакцията, все така разстроен, все така нелеп...

- Г-н главен редактор! - нахълтах аз в офиса му. - Не мога повече да работя тук! Не мога да остана и ден повече! Ако взема дори и един лев от теб, аз се превръщам в твой съучастник. Няма да стане!

- Децата са толкова мили... - махна неопределено Главния. - Но щом си решил...

- Реших! - въздъхнах аз, леко разочарован, че моралният сблъсък не се състоя. - Реших веднъж завинаги: тръгвам си оттук с лоши чувства; тръгвам на дълъг път - отивам в "Тийнейджър-Шоо", вестник който е също толкова глупав, колкото и твоят, но поне няма педофили. Взимам си рубриката и всичките файлове, взимам си достойнството, отнасям си и позора. Сбогом!

Всичко това се разигра пред целия личен състав - едно тлъсто лелче и няколко безвкусни трийсетинагодишни момичета.

В редакцията на конкурентния "Тийнейджър-Шоо" ме приеха радушно и веднага ми предоставиха колонка за знаменитата ми рубрика "Питай Тихонов".

Късно вечерта намерих в джоба си бележка, странна работа, вече бях стабилизирал душевното си равновесие. Само дето не разбрах кой ми е посветил това безумно писмо:

"Мили Тихонов, желая да останем приятели. Не пуша, пия в компания, жилищно и материално съм осигурена."