04 Август 2004 23:25

Родната реч



Обичам те, българска реч,
звук сладък, най-мил в звуковете,
ту арфа звънлива, ту меч
на майстор художник в ръцете.



Обичам те, роден язик,
ту гъвкав, ту твърд, като камен
елмазен, жив израз и клик
на мисъл, на блян, на дух пламен;


язик за песнй и за бран,
язик, сечиво благородно,
от твойта съм сладост пиян ­
как лейш се, звучиш ти свободно!


Как твойта хармонья плени
слуха, о реч мощна, напета,
в песнйте на наште жени,
в крилатия стих на поета.


Иван Вазов



Bog da ja prosti! Edna talantliwa dama po-malko...

Adrian

05 Август 2004 11:05

Колко шестици съм изкарал с тази нейна книга за Майсторите на късия разказ! Лека й пръст!!!

10 Август 2004 23:04

Може и да греша, но ми е тъжно да чета такава суха (при това единствена в цялото интернет-пространство) статия за един истински Човек. Ще ми се повече хора да помнят Искра Панова. За съжаление, не познавам нито осъдената на смърт млада жена от РЕМС, нито министъра на културата от (дори не знам точно коя година), нито изисканата съпруга на посланик, нито строгата майка; слабо знам и това, което е писала или говорила. Помня я само в последните й месеци, тънка като дете, прозрачна, крехка, но с огромна воля в очите, които все искаха да гледат.

***


"Тези нарциси, носим ги за Вас!", почти крещях в ухото й, смутена от собствения си глас.

"Виждам ги, златни, като слънца са.", прошепна и протегна треперещи, крехки от старост ръце, за да ги вземе. Тъжен повод за запознанство, 22 март 2004г.

Другия път "ние носехме пролет", а фрезиите ни бяха "като пеперуди", но гласът беше още по-шептящ и хрипав.

Винаги "разказвахме" това, кото носехме. Последното разказано цвете беше огромен слънчоглед. На тръгване пъхнах два черноморски рапана в ръката й. Стисна ги с учудваща сила. "Нищо, че не ги виждам, те нали се усещат.". Трети август.