Свободата, за която говорим,
няма множествено число.
Тя е Свобода - и толкова. Неотдавна известен учен призна в интервю: "В календара ми няма утрешен ден, а днешният ме кара да затварям очи." Този мъдър, честен и храбър (за това мога да свидетелствам) мъж е затворник на самия себе си. И затворът му е непоносим.
Мъчното на свободата е това, че тя е лично дело. И отказът от свобода почти винаги е доброволен. И престъпно лекомислен. Защото после може да се появи освободител. А освободителят по нашите земи - ех! - не е за предпочитане. Прегледайте живота си, ако не вярвате. Дано никой от нищо не ви е освобождавал...
Затова най-добре е човек да се справи сам. Каквото и да му струва това. Понеже вярвам, че в наши дни всеки такъв пример върши работа, ще припомня
необикновения опит на един неволник...
На 31 януари 1945 писателят Змей Горянин (Светлозар Димитров) е арестуван и отведен в Дирекцията на милицията. Все по това време в Орландовци екзекутират осъдените от Народния съд. И властта някак се успокоява, продължава да съди и да затваря, но повече да не пропусне някого или просто да си приключи баланса. Осъжда Змея, но после като че размисля и през декември го пуща да си ходи. Всичко това - заради службата му в Дирекцията по печата, която той е напуснал още през 1942.
В тъмницата писателят среща отново първата си литературна избраница - поезията. От всички жанрове, в които тъй плодовито се е трудил, тя се оказва най-предана и най-склонна да сподели килията му. Пише много, с неприсъща на професионала чистосърдечност, като новопосветен, с една дума - като осъден. Останали са немалко стихотворения, в чиято датировка се чете: Софцензат.
Така и в малката машинописна книжка "Екватор" на мястото, където днес слагаме "копирайт" право, е означено: Софцензат 1945. А традиционното "каре" в края изглежда така:
"Изданието" (в един екземпляр, естествено) е оформено по всички правила и съдържа осем стихотворения, които преди време дори отпечатахме в един вестник, но не успяхме да издадем.
Змей Горянин пише "Екватор", както други дълбаят подкоп под стените на затвора. В стиховете няма роптание и гняв, сигурно защото тези чувства помрачават свободата. И цели осем пъти, упоено, но донякъде и иронично, с лишен от напрежение рисунък, той успява да се изтръгне на воля, в далечни ширини, обладан от почти юношеска тръпка за странстване. Признава, че обича топлите страни, пространствата, романтичния дъх на екватора, но вместо това, въздъхва той, "във Централния затвор/ като разбойник политически/ за български всеобщ позор/ лежа и мисля поетически". Въздъхва и поема към свободата...
За по-сигурно, а и
за да спаси душата си от слабост,
Змеят огрява тези стихотворения с очарователна насмешка. Над екзотичните видения и симпатичните герои и (най-вече) героини трепти едно великодушно намигване. В стиховете сякаш тече някаква прожекция и лентата се скъсва - както в киносалон от онези години, само че в тъмницата. И все пак, вкусът на свободата изпълва тези странички. "Вземете този портокал, милейди" и "Ти искаш да пътуваш, cher amie", или "Припича се на пясъка кайман" и "Банани, ананас и ром "Жамайка" - това са знаци на свободата, разпилени в далечния свят. Там "през две листа бананови" любовно го наблюдава сеньора Пиерет от Санта Фе. Там авторът изобщо не крие импулса на своето странно пътешествие: признава, че е "сразен от прогресивната поезия и ултра регресивна политика" затова ще отпътува "или във Меланезия, или в Алжир, или във Коста Рика"... И заминава. Тръшва вратата. Целият му живот по-късно е живот на свободен човек. Нещо рядко и в наше време. Във всички времена.
Днес, след шест десетилетия, стъписани откриваме, че тунелът, прокопан от един заключеник, е останал незатрупан и през него самите ние, като омагьосани, поискваме да се измъкнем от съдбата си. На свобода. Но всеки тунел към Свободата "работи" само веднъж. В единствено число...
[/green]
<<<<
