Кофти е човек да изпадне в ролята на Марко Тотев. Не е справедливо някак. Но кой е казал, че животът е справедлив. Спрях с колата до тротоара малко след знака "Паркирането забранено", за да платя джиесема. Зад мен имаше спрели още три коли. Центърът за плащане беше отсреща през улицата. Бях в нарушение, но ако някой ми каже, че спазва всички знаци по улиците на София, ще му сменя зъбите безплатно. Пресякох, платих джиесема. И когато тръгнах да пресичам пак, за да стигна до колата си, видях, че до нея е спрял паяк и вече са закопчали едното колело. Затичах се, приближих. Един от полицаите междувременно снимаше с цифрово апаратче нарушението на колата ми.

- Аз само за малко... - казах.

- Съжалявам - каза полицайчето. - В нарушение сте и то е заснето. Процедурата ясна ли ви е?

- Не.

- Трябва да платите 14 лв., за да освободим колата ви.

- Че аз толкова имам.

- Не знам.

Ударих го на молба.

- Мен ли намерихте бе, хора. Да давам грешни пари. 14 лв. не са малко пари за мен.

- И за мен не са малко - парира полицайчето.

- Ето - продължих, надявайки се, че в негово лице съм намерил брат по съдба. - Значи ме разбирате.

- Колата е заснета в нарушение. Нищо не може да се направи.

Реших да премина в атака.

- Добре бе, защо не отидете да вдигате коли на "Витоша" и "Патриарха".

Полицаят ме изгледа изпод вежди.

- Сега говорим за вашата кола - рече той.

- За мен говорим, ама и вие я карате по тънката лайсна. Защо не отидете на "Витоша" и "Патриарха", да вдигате мерцедесите - продължих да въртя с бургията, защото видях, че това жегна боеца на "Паркинги и гаражи".

- Защото, защото - зацикли полицайчето, - защото и аз деца храня. Знаете ли, че там всички коли са на инвалиди. Или с пропуск.

- Знам - казах. - Във вестниците писаха. Над 20 000 били колите с инвалиден знак в София. Все мерцедеси, с тъмни стъкла. Но и аз деца храня.

- Като знаете, тогава...

Така до утре можехме да си говорим. Реших да плащам и да вдигам гълъбите. Щом щях да бъда Марко Тотев, поне да бях един Марко Тотев с високо вдигнато чело.

- Ето парите - казах. - Лек ден. И спорна работа. Още много такива балъци като мен.

- И на вас лек ден и спорна работа - пожела полицайчето. Сега забелязах, че бузата му е издута. Сигурно беше фен на лукчетата. Беше възпитано полицайче, не може да му се отрече.

Отидох в службата, кимнах на чакащите в коридора, споделих набързо маркототевщината си с колегите, измих си ръцете. Хората един по един започнаха да влизат. Някъде към края на работния ден, когато тъкмо палнах цигарка до прозореца, в кабинета влетя някакъв. Беше в последната фаза на болката - не ревеше, а само тихичко скимтеше. Седна на стола, зяпна срещу мен.

- Какво има? - попитах.

- Зъбът!

И в този миг го познах. Беше възпитаното полицайче от "Паркинги и гаражи". Значи подутината в бузата му не била от лукче, а от зъбобол. Да ме беше питал. Ама откъде да знае, че работя в "Спешна стоматология".

И той ме позна.

- Името? - бавно извадих журнала.

- Марко Тотев - изскимтя полицайчето. - Като на оня, кутсузлията...