|
Авиобазата в малкото пловдивско селце е единствената, която денонощно дава бойни дежурства. Един пилот и един самолет чакат в пълна бойна готовност. Във всеки момент те трябва да могат да достигнат до всяка точка на държавата.
"Летецът винаги е на "полусъединител",
няма да се забави много", обяснява за началник-щаба на базата капитанът, който ни посреща. Той така изстрелва името и званието си, че в паметта ни остава само военният чин. Скорострелното представяне и униформата са единствените, които напомнят за военната дисциплина. Капитанът спокойно започва да разправя за базата, а постовите запалват n-тата цигара за наряда.
Идилията продължава, докато телефонът във фургона на дежурните не зазвънява на пожар. Редник Мустафа се втурва и едва не се пребива по изкорубената метална стълба.
Оказва се, че това с полусъединителя не е празна приказка. След минути колата на подполковник Румен Радев - началник-щаб и летец номер 1 на България за миналата година, се задава от Пловдив. Започва разходката из авиобазата.
Щабът - царството на началството е първата спирка. Чудим се какво толкова може да се види в кабинетите с неизменната соцмебелировка, когато началник-щабът ни светва. Следва сбит инструктаж. Има държавни тайни, които са много сериозни, за тях изобщо не се предполага да си говорим, но има и служебни тайни, които момчетата неволно могат да изпуснат. Изброява цял куп термини, от които запомняме само думата норматив. Обещаваме да не любопитстваме за него. Обещанието надали хваща дикиш, поне доколкото сме успели да научим нещо за подполковника. Над главата му скептично-саркастично се мъдри надписът "Изпълнявам само писмени нареждания, защото нечестивците се отмятат". Толкоз за инструктажа и журналистическата почтеност.
"Следвайте ме", нарежда подполковник Радев и двете коли бавно запълзяват в мрака. Някакво призрачна стаеност лъха от огромното и празно пространство от щаба до пистата. Няколко завоя и те са там - като гротескни играчки на дете-великан - двете туловищата на МиГ-21. Решаваме да оставим машините за по-късно - светлината в прозорците на разположената наблизо сграда ни се струва далеч по-дружелюбна. Погрешно впечатление. Иззад крака на боеца пред помещението проблясва автомат.
Облечен в бледосиня униформа мъж ни поема и се оказваме в гнездото на "осите" - сградата, в която в постоянна бойна готовност живеят, гледат телевизия, четат и преди всичко чакат дежурните бойци. Теракота, разделена на две столова, спретнати спални помещения - с родопски одеяла за офицерите и кафеникавозелени за редниците. Бойците, изтегнали се на ъгловото канапе пред телевизора, ни се струват далеч по-интересни. И те обаче трябва да почакат - ще говорим с дежурния летец.
Тъкмо минаваме на въпроса и се оказва, че вече сме се запознали с него. Мъжът с бледата синя униформа (и той не си я харесва, от 3 години ходи с нея) капитан Тихомир Резашки е
изкарал над 400 бойни дежурства
и отдавна не брои часовете в полет в служба на родината. 32-годишният мъж говори спокойно, без да бърза.
"Авиацията и армията ме промениха много. Не станах по-дисциплиниран, защото преди това бях спортист, но се научих да правя компромиси и да съм в мир със себе си", обяснява капитан Резашки. Думата компромис на фона на национална сигурност ни стряска, но пилотът веднага пояснява: "В армията човек трябва да загуби част от своята индивидуалност и в същото време да остане личност." Думите окончателно придобиват плътност, след като ни казва, че му се е случвало да дежури 15 дни в месеца, включително и на тази Нова година.
"Винаги съм искал да бъда летец. Не ме е страх да летя, но знам, че някой ден ще изпитам онзи панически страх, който е изпитал всеки един летец поне веднъж в живота си", обяснява Резашки. Въпреки че не е суеверен, и той като останалите летци си има табиети срещу напрежението.
"В момента в който стъпя на бетона, трябва да забравя за всичко - за двамата си сина, за жена си, за проблемите си. Забелязал съм, че винаги влизам в самолета по точно определен начин и, ако объркам последователността на включване на апаратурата, се чувствам неловко", обяснява той.
Пилотът признава, че продължава да изпитва известна гордост от работата си, макар че тя отдавна се е превърнала в рутина.
Началник-щабът решава да компенсира скромността на Резака (галеното име се прокрадва неволно от суровата подполковническа уста).
"Това тук не е упражнение, не всеки може да го прави. Полетът изисква тотална концентрация, надали има друга професия, при който едновременно да са натоварени, и то до краен предел, и психика, и физика", обяснява началник-щабът Радев.
Общо 50 са пилотите в базата, но само малка част от тях са достатъчно квалифицирани да дават нощни дежурства.
"В момента, който получи сигнал, единственото, което съществува за летеца е самолетът и нарушителят. Той не знае къде отива и срещу кого. Една грешка - негова или на околните, може да му струва както живота, така и сигурността на хората", обяснява подполковникът. "Нека хората знаят, че всяка секунда един екип и един човек бди за тях", добавя той.
Въпросът
как един самолет може да опази сигурността
на въздушното пространство на държавата тъкмо напира, когато косвено получаваме отговор - и от летец, и от началник.
"Много ме боли, че за авиацията няма средства. Ходим като дрипльовци. Когато ни пращат в натовските бази, се чувстваме повече подтиснати, отколкото доволни, че можем да натрупаме опит. Но колегите в крайна сметка ни се възхищават, че успяваме да сме на ниво, въпреки всичко", разказва Резашки. Той е доволен, че тази година ще има повече летателни часове и че военните постепенно започват да променят мисленето си и да преодоляват негативите от реформата.
"В НАТО имат място само онези държави, които със собствените си сили могат да гарантират националния си суверенитет", обяснява и подполк. Радев.
Болежките от промените явно нямат край и като типични журналисти решаваме да насочим разговора към екшъна. Почти позеленяваме от яд, когато разбираме, че сме изпуснали красивата гледка при смяната на дежурството. Летците и останалия екип се сменят на всеки 12 часа - половин час преди залеза. Проверяват се цялата екипировка, сменят се бойните ракети, изпробва се връзката със стартовия команден пулт, който координира полета от земята.
"Тази година нямаше сигнали с изключение на 2-3 контролни", обяснява капитан Резашки. "Радиотехническите войски денонощно следят въздушното пространство и при сигнал от тях всеки е на крак. Техниците веднага се изстрелват при самолета, височинникът помага на пилота да се облече и също хуква с него, войниците скачат по камионите, които подават захранване на самолета", обяснява ни процедурата подполковник Радев. "Отлепи ли се самолетът от земята, основната тежест пада върху пилота - да принуди нарушителят да кацне или да го отклони", добавя той.
Почти сме готови да поклатим глави в знак на съмнение, когато подполковникът става от масата. Един телефонен разговор и
звънецът разкъсва тишината в дежурната база
Само след миг по тесния коридор отеква тропотът на тичащи крака. Фоторепортерът също изхвърчава, но се спира объркан пред входа на базата. Бойците не се виждат никакви. Оказва се, че те вече са при самолета, смъквайки предпазното платнище и яркочервения конус от носа на самолета. След по-малко от минута капитан Резашки е вече в кабината. Е, вярно, че не е облечен със специалния костюм, от който стърчат всевъзможни тръбички, подаващи кислород в случай на рязка разхерметизация, но му прощаваме - това все пак е само една демонстрация за пред журналисти.
Вече убедени, се извиняваме за непредвидената среднощна акция. Получаваме едно кратко: "Свикнали сме." Бойците отново покриват машината с предпазните платнища и се връщат пред телевизора. Сапунените сериали продължават - до другия писък на звънеца.
|
|
|