Направо казано, аз съм роб.

Не ме поробиха чужди нашественици. Не ме оковаха ловци на роби. Всичко стана заради едното бързане.

Да, много бързах. А рейса го нямаше. Затова реших да хвана такси. Спрях едно, попитах шофьора каква е тарифата.

- Толкова и толкова на километър и еди-колко си на минута престой - каза ми той.

Пресметнах наум толкова и толкова плюс еди-колко си, преброих си парите, пък скочих в колата.

- Карай - викнах, - карай бързо на тоя и тоя адрес!

И той подкара.

И таксиметърът зацъка като адска машина...

Пристигнахме. Таксиджията спря брояча. Като видях каква сума се е изписала, косите ми щръкнаха, въпреки че съм плешив от години.

- Защо толкова много бе, човек?! - казах му - нали толкова и толкова километри по толкова и толкова лева прави толкова и толкова?

- Така е - съгласи се той, - километрите са толкова, обаче парите не са толкова, защото тарифата вече е толкова.

Заспорихме. Опитах да вдигна скандал. Ударих на чувства. Обаче той твърд. И напира да вика колегите по радиостанцията...

- Добре, бе, ето ти парите! - изпразних си портфейла най-накрая.

Той ги прие с благодарност, но поиска още, защото докато сме се разправяли, тарифата се била вдигнала още. Тогава усетих, че някой в колата се разрида. Погледнах в огледалото и открих, че това съм аз. Шофьорът се трогна.

- Щом нямаш пари, отработи си сметката! - каза.

Оттогава вече месец ли, два ли, три ли му бутам таксито, а тарифата все се вдига.

Отначало ми беше трудно, но постепено мускулите ми заякнаха и сега в централната градска част - където и да искаш, повече от двайсетина километра в час няма как да вдигнеш, - даже си почивам. Неприятно е на Цариградското шосе - там, ако не вдигнеш поне осемдесет, разни яки младоци, бутащи лъскави коли, ти свиркат и те псуват. Виж, до Симеоново и Драгалевци да се качиш е най-тежко. Обаче на спускане пък е леко...

Знам, има и по-лошо от моето. Затова не се оплаквам. Само се чудя какво е това - робство няма, а роби има. Интересен въпрос, ще го обмисля, докато чакам на някой светофар.