"История на Велико Търново ХVIII-ХIХ век" на Иван Радев е голяма книга, откъдето и да се погледне (изд. "Слово"). Авторско съчинение от 800 страници, и то краеведско изследване - днес е нещо като рекорд.

"Търновград е столица на България до пролетта на 1879 г., когато Учредителното събрание натоварва с тази мисия град София! Поврага учебниците по история...", въодушевява се професор Радев и привежда серия от предосвобожденски цитати и примери за символното битие на "столичнаго града Терновъ". Местният патриотизъм пак е по-висок с градус и половина. А защо не - когато нихилизмът е въздигнат в държавна идеология?!

"Историята" на Радев е точно очакваното от него: политическа и духовна история на Търново. Стопанската е отстъпил другиму и си е запазил мегдан за оправдаване на заглавието. Професорът беше встрани от националното надвикване в последното десетилетие. Той е от оная прослойка, останала извън двата файтона муцуни, яхнали публичното пространство, която си трае и си върши работата. С кусури или без, Иван Радев сервира през това време завидно количество свои книги и издателски инициативи.

Най-интересното в "Историята" е нейната персонификация. Личностните портрети са част от традицията на българското краеведство, но Радев е направил от нея стил. Към 140 са обособените в книгата очерци за възрожденски деятели. Вградени в разказа, те внушават по особен начин идеята, че събитията - това са хората.