|
Миналата сряда двама умряха от инфаркт, всеки ден умира по някой - от недохранване, от нерви, от нищета и безперспективност, роптаят местните.
Сопот вече половин година цъка като бомба със закъснител. И само един Господ знае какво ще детонира напрежението - дали обвиненията, че стачкуващите са национални предатели, дали лъжливите обещания за химерни бъдещи сделки.
На 50-тина метра от бакалията продавачката на вестници баба Стефка показва кутиятата с парите. На стените й си е записала
вересиите на клиентите.
"Христо Циганина дължеше 15,60 лв., онзи ден ми даде 5,60 лв., остават му още 10 лв. борч", показва с пръст разкривените цифри тя. Иван М. й дължи вече 6 месеца 6 лв. Наско и Галя са "вътре" с 2 лв. - "тия пари няма да ги взема, щото те тръгнаха на гурбет в Гърция", махва с ръка Стефка.
"Най-редовните ни клиенти са пенсионерите", казва продавачката на близкия месарския магазин. Жените признават, че не дават вече месо, кремвирши или македонска наденица на вересия. Никой не знае кога ще си получи парите обратно, защото никой не знае кога ще отпуснат жълти стотинки от завода. "Когато им дадоха по 80 лв. на 31 януари, работниците дойдоха купиха по 10-тина кебапчета и кюфтета, че са най-евтини и това е!", казват продавачките.
В магазина влиза висок побелял възрастен мъж. Вяло замахва с пестник, когато го снимаме. "Хайде, да ви няма", казва без хъс. Изглежда като еманация на Сопот - застинал във времето, с надписи "Наркооп" и "Смесен магазин", с изоставените работнически общежития.
Казва уморено: "Момче, знаеш ли, откога работя в завода?. Колкото и да се опитваш да отгатнеш, никога няма да се върнеш чак в 1943 г. На 22 г. започнах". Това е Петър Точев, на 80 години, най-добрият главен директор на Сопотските заводи през 60-те и началото на 70-те години. Целият град го познава, посрещат го с респект, граничещ със страх.
"Навремето имаше един генерал Ямаков, полубългарин - полуруснак, беше шеф на голямото обединение "Металхим". Още през 60-те години е натискал заедно с военната продукция да има и гражданска. Няма да е вечно война, казваше той през 1970 г., и най-големите производства на Запад са в съотношение 60 на 40 за военното производство", разказва собственикът на бакалията "Сателит" Андрей Радев. Той е бивш началник на цех "Специално производство" и добре се познавал с Ямаков. Навремето, през 1971 г. Ямаков дори на своя глава започнал разработките за производствените линии за Булгаррено 10, 12, 15 и Алпин. "Направихме чертежите и образците на маслен филтър "Дюселие", имахме готовност и за други възли". Ямаков искаше да им представи вече готовите изделия, за да може да ги убеди. И това не стана", казва Радев. Цола Драгойчева, която отговаряла за Пловдивския район, където било планирано да се произвежда автомобилът, спряла всичко.
Оттогава започна драмата на тия заводи,
убеден е Радев. Сега освен боеприпаси във ВМС се произвежзат само лагери.
Самият той напуска завода през 1989 г. с излизането на Указ 56, който разрешава частна стопанска дейност. Колегите му от онова време още стоят в завода и се чудят как да вържат двата края.
В отсрещното кафе седят Атанас и Радка Паунови. Радка работи в конструкторския отдел, който се закрива до два месеца. Тогава на улицата ще излязат около 2000 души. Тя е сред стачниците. Атанас е началник на склада за спецпродукция и всеки ден експедира продукция. "Хората ме разбират и ме пускат да вляза в завода", казва той. Двамата имат да получават по 750 лв. от ВМЗ. "7 млн. лв. /толкова дължи ВМЗ на служителите си за заплати-б.а./ сигурно струва един Български Великден - да дадат парите на работниците и да се започне на чисто", смята Атанас.
Когато излизаме отново на студа, виждаме малко момче да дърпа за ръкава баща си: "Татко, ела да влезем при количките, бе, само да ги разгледаме". Мъжът до него отвръща: "А, бе, Марто, нямаме пари, само ще се раздразним като ги видим". Мъжът откланя порива на детето си към цветните колички на витрината.
Това е 45-годишният Кирил Рачев, фелдшер в близките села Иганово и Столетово. Жена му, Радка, работи в лабораторията по металоизпитване на ВМЗ. Имат 4 деца - на 15, 12, 4 и 3 години. До 1997 г. и той работел в завода като фелдшер. Новите шефове дойдоха и викат: "Здравеопазването за работниците и учениците е придобивка на социализма и трябва да бъде изкоренено от нашето съзнание". Така отишъл да лекува по селата.
Преди няколко години Кирил и Радка теглят 9-годишен заем от 15 000 лв. и построяват двуетажна къща. "Успях да измажа първия етаж и това е". Сега Кирил трепери, понеже вече два пъти не намира пари да плати месечната вноска от около 200 лв. "Преди 2-3 месеца продадох колата. За полското фиатче взех 500 лв. и закърпих положението", казва той. Сега се чуди какво да продаде - "имам някакви ниви, освен тях друго не виждам какво".
В дома му обзавеждането е повече от спартанско - сякаш са на война. Взел два кубика дървен материал и си поръчал на приятели кухненски шкафчета. "Стоят вече трети месец - нямам 160 лв. да платя за труда", вдига вежди Кирил. "От 1 година насам мисля всеки ден за хляба - за нищо друго няма пари". Всъщност
понякога и хляба го купуват родителите му - с пенсиите си.
"Не знам, можеш ли да се представиш мъж на 45 г. да го хранят още родителите му", клати глава той.
"Всичко сме обърнали на бартер - от три месеца насам не взимам пари за преглед, а често се налага да давам и лекарства безплатно. Понякога дори идват хора, на които някой им издал рецепти, но нямат пари да си купят лекарства - и на тях давам, режем от блистерите вкъщи". В Иганово и Столетово възрастните минавали с по 2 яйца, литър мляко. "А, бе, вадя по 3-4 лв. на ден. Виж, пари за автобус не давам - или ме взимат без билет или някой ме хвърля до селата", хвали се Кирил. Досега взимал лекарства назаем от аптеките, но и това време свършило. "Отвсякъде се спече положението".
Радка разказва за своя колежка, която се побъркала от недоимъка, по психиатрии тръгнала:"С нейната заплата издържа две семейства - себе си и мъжа си, голямата дъщеря и зетя. Само тя работи от всичките, а малката й щерка е студентка. Донесе си две филии на работа за през деня и само за пари бълнува: "Боже като дойде малката - какво ще и дам за следващия месец".
Беше като сомнамбул -
излезем в отпуск - тя отива да копае от сутрин до вечер на полето - от 500 квадрата мента изкара 200-300 лв. Като свърши там, тръгва за другата нива - да копа картофите", разказва Радка.
Рачеви пускат радиото да слушат новините за завода - "никой не вярва на тези приказки - поръчки, алтернативни заетости, щели да правят района на Карлово национален парк", пъшка Кирил. - "Когато Ноев каза, че сме застрашавали националната сигурност, хората полудяха. Онзи ден, в сряда, видях на моста до Карлово как работничките спряха автобуса с хора, които се връщаха от работа - има там един цех, който още работи. Шофьорът изскочи и вика: "Аз съм невинен". Жените започнаха да вдигат автобуса - щяха да го преобърнат - тук всички са полудели от глад. И на никой не вярват", разказва Кирил.
"На 19 февруари, когато празнуваха Левски, се изви черна колона по пътя към Карлово, дълга 3-4 километра. Напълниха площада - отидоха на паметника в колона, оставиха по цвете и тръгнаха обратно. Като на погребение.
Речите на политиците бяха на празен площад", продължава той.
След това забива вилица в обяда на семейството - постни картофи. Децата и те ядат притихнали. После ще отидат до Иганово, да се повозят на "въртушката" - вместо да произвеждат спецпродукция по световните стандарти, конструкторите на ВМЗ са измайсторили за челядта си забавление. И докато засилват децата си, забравят за тегобите на мъртвия си град Сопот.
|
|
|
|