Утре аз ще пристигна, утре аз ще съм вече при теб - о, ти моя вечна мечта и любов!
Аз отново те лъжа... Аз съм тъжен, любима, аз отново разбирам как сюблимно се пазят дом с камини и Родина с градини - от далечни и бедни роднини...
А ми казваха друго... И ме радваха с чудо - падат всички прегради, свършват всички забрани; няма веч вардияни и малцина избрани сред безбройни безправни у нас...
Знам, ще чакам до зима и до новите есени - и съвсем не е лесно все с подобна надеждица аз да битувам, а ти да флиртуваш с мойте жалости песенни...
А лирикът Есенин - без да хленчи за виза и безспорно безгрижен - е поетствал и в Персия!
Няма лирика вече. И ще бъдем далечни.
Ще пътуват към тебе, моя мила Шенген, още утре без трудности много видни търговци, ще долитат министрите - като пъстри синигери, - а на празници и на пазарите "бон матен" ще ти казват наши приватизатори; и пак техните рожби - със заложби заможни - на писмо ще се учат в Рим, Париж и Берлин...
А при нас в парламента, в тази менторска ясла неграмотни шамани пак ще плямпат разпасано, и зло, и опасно - и ще пият шампанско за напредъка траен и за края на Лошото...
И пак лошите българи - ние, многото хора - ше пребъдем в България като в древна галера!
Ние имаме право само тук да работим, да се любим, плодим и да пием от мъка, и хоро да извием напук на душманите - за да пазим фолклора, с който тъй се гордеем...
Ние, лошите българи - тез, които сме бедни! - ще развиваме всячески свидния етнос; а добрите ни братя със все братовчедите ще са космополити, национални отличници и безгранични личности: затова ние трябва добре да ги пазим, храним, топло обличаме и горещо обичаме!
Аз оставам в България, моя мила Шенген. Аз отново от теб съм далече, но нали обичта ни е вечна - и аз ще те видя в съня си. Бон нюи, ма Шенген...