"Чакалото или вечната балканска гара" нямало нищо общо с "Гледалото или вечната балканска кръчма". Така поне твърдят създателите на двата авторски спектакъла в "Сълзата" - режисьорът Бойко Богданов и сценографът Вечеслав Парапанов. Все пак, макар и различни по замисъл, представленията са близки по дух. Докато веселата групичка на "Гледалото" обхожда в песенен ритъм миналото на отвъдното си село, скръбните чакащи на "Чакалото" запълват пустотата на вечния си перон, музицирайки върху торбите с мечтите си. The wind of the change (вятърът на промяната) се е превърнал в the train of the change (влакът на промяната). А и разликата между една тъжна кръчма и една весела гара е почти никаква.

Чакащите и в двата случая са обречените обитатели на Балканите, подминавани както от Ориент експрес, така и от литературни призраци като Анна Кааренина. В представлението тя внезапно се появява, кършейки ръце, и пак така внезапно изчезва.

Разбира се, да си запевач в една балканска кръчма съвсем не е като да си началник на гарата. Гаровият надзирател (Наум Шопов) е принуден да разкаже историята на живота си, приминал в чакане, уж утешавайки вечно чакащата пъстра тълпа. Паметното актьорско присъствие на Наум Шопов и тук дава вкус на цялата постановка. На фона на останалите, заиграващи се с мизерията на чакането (или с пародията на неизкоренимия си балкански нрав) - високият образ на нисичкия началник-гара донякъде тушира карикатурната безизходица на очакването.

Някои биха казали - български вариант на Годо. Но Годо е нещото, което трябва да дойде, за да остане. Метафората на влака, който мълниеносно щял да ни отведе в културна Европа, е съкрушителна. Чакаме го от векове, а той все не идва.



Емил Емилов, Йордан Петков и Пламен Добрев чакат неидващия европейски влак в "Сълзата".

СНИМКА: ИВО ХАДЖИМИШЕВ