Е, сега вече стигнах до дъното на отчаянието. Или до върха, зависи откъде ще го погледнеш.

И не защото неговото величество отиде по дяволите. Никакъв не ми е и въобще не ми дреме, че Симеон II прие името, което заядливо му дадоха навремето социалистите. И след туй тръгна по телевизиите да гледа втренчено и нищо да не казва. За мен герой е анархистът Георги Шейтанов, та нали разбирате доколко съм монархист? Да прави каквото знае. Няма да емигрирам заради това, я!

Не ме отчайва и това, че с изявлението си от Онзи петък Симеон Борисов фактически направи една огромна услуга на сегашното ни правителство: удари тъпана и моментално всички забравихме и за авиокомпанията "Балкан", и за БНР, и за съмнителните тайни и разкрития около убийството на невинния Петърчо, за олимпийските брат'чеди и особено за одържавеното участие на министрите в предизборните борби и кушии. Въобще правителството остана в сянка, на рахат, и сега може да прави каквото си поиска - временно никой няма да му обръща внимание.

Не съм отчаян и заради подбора му на лични политици. Естествено, никой няма да му прости, ако вкара в парламента Йоло Денев, Тошо Пейков, незабравимия Георги Тъ и вече забравения вакъл Стоян, та дори и Емил Кошлуков: страшно е, че разчита на такива. Страшно е, че с появата си помете и най-малката надежда поне този път в Народното събрание да влязат наистина нови лица; сега на практика той заменя с верноподаните си йоловци да речем хората на Любен Дилов-син. Не са ми никакви, ама той маменцето им разката и ги прати на ръба на оная дива 4-процентова бариера (което вероятно следва да подразбираме като въпросния нов морал в политиката)... Но какво толкова? Сегашните да не са цвете и мигар не им свикнахме? Така че и тая коварна подмяна не е онова, което ме отчайва...

Не ме отчайва, че очевидно стотици хиляди българи му вярват, пък той също като всички досегашни не знае какво приказва: вчера викаше едно, днес прави точно обратното и е на път да направи абсурдното - да стане цар-депутат. Защото те фабриката за илюзии може и да я затвориха, но сергиите за илюзии си останаха. Тъй че със сигурност и неговите 800 дни ще са същата работа като дните на досегашните, но хората все още не го виждат това.

Отчайва ме едно друго нещо.

Отчайва ме това, че на 8 април 2001, неделя, за първи път ми се наложи да бъда на едно и също мнение с Явор Дачков: копче не можех да кажа, додето младият човек ехидничеше щастливо, показвайки кадрите, дето ги беше заснела кака му Кулезич на "Раковска", нито пък когато радостно разпери ръце и каза, че - ето на! - царят закри монархията. Прав беше, че е смешно!

Така че заради това вече наистина би трябвало просто да емигрирам.