Хареса ни да се изживяваме като космическо сираче и мировата скръб безспорно ни се услажда. Нация в прострация - това някак ни допадна. Бедността и неправдите на прехода извикаха чувства, които немалко човешки души едва успяха да удържат. Но хората все пак се окопитиха. Върнаха се при себе си. Останаха обаче на сцената едни юначаги, специализирали се да изобразяват изненада и гняв. Подвизават се едни автори кибритлии, които хокат всичко и всичко заклеймяват. Кълнат, пустосват, апокалиптично се напрягат. Не че всичко е за харесване и че няма мерзавци за посочване. Но твърде усърдно и равномерно го излъчват тоя гняв, твърде грижливо го поддържат! Човек има чувството, че както някои вземат таблетки за успокоение, тъй и тези дяволи пият хапчета за ярост. И разбира се, след ядене. След добро ядене. Защото именно доброто хранене може да е една възможна причина за разцвета на гнева им.

Но едва ли е само храната, едва ли е само платата.



Гневът е и убежище, гневът е и алиби



Иначе как да си обясниш, че някои се запенват срещу хора и събития, които не толкова отдавна (има го черно на бяло) бурно са превъзнасяли? Или че изригват срещу институции, на които (казват, че и това го има черно на бяло) са служили? Или пък громят идеи, които донеотдавна са проповядвали? И всичко това са го правили пак с перото си. Писателите - като са писателствали. Репортерите - като са репортерствали. Коментаторите - като са коментирали. Философите - като са философствали.

Гневът, както и плачът са честно, нерядко възвишено страдание. Затова пък и платеният гняв, и платеният плач са си най-обикновен разврат. Проституиращите в гнева са къде-къде по-противни от монотонните професионални оплаквачки. Но защо ли и едните, и другите сеят униние и безнадеждност. И дали нямат общ бог, а и общ работодател? Може и да е така, защото в някои семейни фирми за гняв вече се появи второ поколение. То е наследило семейния речник, семейните интонации, фалцета, блясъка в очите, безадресния патос, дори семейния косопад. Поколение от прекрасно обучени слонове, които се вихрят в стъкларски магазин, без да счупят нищо.

Като във всеки отрасъл, който бурно се развива, и сприхавата, истерическа словесност се канализира и парцелира. Както му е редът, има гняв патриотичен, има гняв социален - срещу престъпността, срещу простотията, срещу бюрокрацията, срещу каквото още си помисли човек. (Ех, казал го е поетът: ту му млякото горещо, ту пък - друго нещо...) Правото на гняв не се оспорва тук - ако не ставаше дума за друг, "паралелен" гняв. Гняв в кавички. Гняв без болка. Гняв по сметка.

Някога, още в предишния век, в едно почти любовно стихотворение нехайно съм предположил, че "гневът навреме ще смени сълзата". А сега виждам как един гняв сменя друг гняв -



сякаш някой просто вади и слага дискети в компютъра



И става ясно защо от повечето сърдити съчинения вее хлад, както и защо кънтят на кухо.

Разбира се, не всички от тези автори просто търгуват гнева си. И "паралелният" гняв не всеки път е комерсиален. Има хора доживотно нервирани, неутешимо уязвени, разядосани до кръв. "Избухлив като рогоносец" - това го е казал Хемингуей. В буквалния смисъл сравнението направо смразява с точността си. В преносния може да свърши работа като ключ към нещата. Просто част от нашите яростни писачи са първо съблазнени и после зарязани - от жени, от музи, от Сорос. И сега си го изкарват на живота. И на читателя. И на всичко, което е останало в доверчивата му душа. Като я бъхтят час по час, докато изтръпне необратимо...

Има и просто бездарници, които добавят жлъч към блудкавия текст, както мръсният спирт се долива във фалшивите питиета. Така текстът получава градус и при липса на по-добро се харчи. Цар-Кирова рецепта за непретенциозни потребители. Простодушен номер, грубо пазарен. Но и отровен.

Изобщо не съм запалянко на тъй всеобщо рекламираното позитивно мислене. От миризмата на лак ми прилошава, алергичен съм. Изпитвам гняв и когато го изпитвам, го изразявам - открай време, та досега. Бях свикнал да се доверявам на гнева - на своя и на чуждия. Да го уважавам. Да го зачитам. Да му вярвам. Този опит да го защитя от имитации правя съвсем доброволно. По принцип предпочитам успешните опити, но и знам, че ментето е неизтребимо, ако се заплаща. Може би затова...