Ману Чао е странна птица в световния музикален кокошарник. В България той е забележителен с това, че до момента едно-единствено негово парче - "The King of Bongo", бе издадено легално (в саундтрака на филма с Мадона "Почти идеално").

Това не попречи ексцентричният французин да се превърне в един от най-популярните изпълнители у нас по апокрифни пътища - благодарение на пиратските дискове и интернетските mp3. Той вероятно би одобрил подобна популярност.

Стилът на Ману Чао е смесица от пънквлиянието на идолите му "Клаш", етномотиви от Южна Европа, Карибите и Латинска Америка, фламенко, алжирското "раи", купонджийски текстове и висок емоционален заряд. Не случайно американците не оцениха музиката му, но навсякъде, където хората имат по-топла кръв и по-висок промил алкохол в нея, тя е приета горещо.

Заедно с групата "Мано Негра", която включваше брат му Тонио и братовчед му Сантяго, Ману започва да се труди в жанра още през 80-те. Тогава латиното още не е и сънувало места в класациите. Легендарно е турнето на тримата роднини в Южна Америка, стартирало през 1992 и продължило няколко години. "Мано Негра" пътуват с кораб и с цял цирк, изнасяйки концерти по Атлантическото и Тихоокеанското крайбрежие. Подпомагат ги всевъзможни партизани, бунтовници и терористи от Южна Америка.

Ману се разделя с колегите си в края на 90-те. Следствие от това е първият му солов албум "Clandestino". Clandestinos е определение за нелегални емигранти. "Proxima Estacion: Esperanza" е вторият солоалбум на Чао и първият опит за легализация на музиката му у нас. Той съдържа цели 17 песни и не е нито по-добър, нито по-лош от "Clandestino". Условията за купон са налице. Има поне три песни, които звучат досущ като "King of Bongo". Има една, в която "гаварить радио Масква..." Въобще Ману Чао плюс текила е интелигентският вариант на танцуването върху масата (другият е Кондьо плюс ракия - б. а.). Което го прави задължителен за началото на лятото.