Дори стремителното завихряне на събития в ранната пролет не може да измести интереса от ловкото жонглиране на сделки и интереси в етажите на властта. Всъщност, не точно ловко, доколкото няма-няма жонгльорите изпускат по някоя топка и тя се търкаля ли, търка-а-а-ля от вестник във вестник, от телевизия в телевизия. Всеки истински, а не политически циркаджия ще ви каже, че ловкостта омагьосва зрителя с бързината, но самото бързане проваля ловкостта. И номерът не винаги се получава. Въпреки това нашите хора бързат и не се озъртат. Вместо да си гледат в ръцете, гледат часовника.



Идат избори и (може би) "риен ва плю".



В паузата между стопирането и новото стартиране на продажбата на тютюневите фабрики върху данъкоплатеца се посипаха скоропостижни покупки на държавни апартаменти. Нещо като метеоритен дъжд в края на мандата. Впрочем, на всеки един мандат. И всеки път апартаментите са евтини и на хубаво място. И всеки път непременно е спазен някакъв закон. Само случайно българинът научава, че сделки и концесии (от квартална градинка та до магистрала), за които още се спори, изведнъж биват подписани или, както неопределено се изразяват днес, финализирани. Трескаво да се продава и също тъй трескаво да се купува - навярно точно това е нещото, което наричаме предизборна треска.

Сам едва ли щях да се сетя, но високопоставени лица от администрацията любезно припомниха, че такъв алъш-вериш е кипял и преди миналите избори, макар тогава никой да не вярваше, че си тръгва от власт. Това би трябвало да работи не толкова като оправдание, колкото като обяснение - което е по-хитро, защото нали уж "да разбереш значи да простиш!" Впрочем, обяснението човек си го намира и сам...



Една случка от времето на Горбачовата идилия



ми се натрапва отново и ме държи нащрек - както винаги изборът на паметта е загадъчен и тревожен. Още преди атрактивния разпад на империята хиляди немци от Казахстан получиха разрешение да се завърнат във фатерланда. Ако си спомняте: Петър Велики ги бе заселил в Поволжието, после Сталин ги пръсна из Азия, накрая Германия благосклонно ги припозна и си ги прие. Историята, разказана в едно московско списание, звучеше почти като притча.

Та един самолет съветски немци пристигнали в новото-старо отечество. Властите още на летището им дали по 2 000 марки джобни пари и всички, още неполучили подслон и неразопаковали багажа, нахълтали в първия супермаркет. Блъсканица, врява, бой - докато не похарчили и последния пфениг. Под лампите на телевизионните екипи, пред включените камери и микрофони



имигрантите грабели стоката, без да избират,



и пълнели количките. Слисаните посрещачи, придружвачи и социалните работници онемели: новопристигналите трупали покупки, които дори нямало къде да отнесат. Германия се вцепенила пред телевизорите...

След няколко дни социолози и психолози разпръснали мъглата. Като видели богатия магазин, гостите не можели да повярват, че утре той ще бъде също така пълен, също тъй ослепително "зареден". Непознаващи от рождение нищо освен съветския дефицит, те приели отрупаните рафтове като рядък и единствен шанс. Нещо като покупката на живота. И дори не помислили да я пропуснат.

Вече петнайсет години след социализма и след като марката и пфенигът от тази история изчезнаха и се забравиха, тя продължава да "работи" в магазина на властта. Странно е как



властта като търговски обект



все още не е фалирала, но останалото е съвсем ясно: има още нещо в склада, щом така бурно се пазарува. Само че докога?

Сега си спомням загадъчното социалистическо понятие "санитарен полуден". Поне веднъж седмично в бакалниците и месарниците окачваха такава табелка и ги затваряха. Рядко се виждаше някой вътре да "хигиенизира" и тайна оставаше какви санитарни дела се извършваха зад заключената врата. Такива табелки провесваха и по други търговски "обекти", където се продаваха вечно недостигащите при социализма стоки. Понякога запознати изтърваваха приказка, че никакви санитарни мерки и съображения не стоят зад всичко това. Просто не успяваха да "зареждат" магазините според търсенето и ги затваряха под всякакъв предлог - единствено за да ограничат опразването им. И да има някакъв смисъл да ги отварят на другия ден. Защото дори в онзи половин век на ведра демагогия и социални мистификации беше повече от ясно, че празен магазин няма защо да се отваря.

Та си мисля - ако и в държавата преди избори се обявява "санитарен полуден", може би всеки път ще остава нещо по рафтовете. А и хигиената може да се подобри. Включително и в политиката...