Състоянието на днешната ни художествена литература се вписва в общата алогичност от миналото. Съвременните й парадоксални измерения са: липса на държавна подкрепа, хиляди издавани книги всяка година напук на това безхаберие, ниска конкурентноспособност извън границите на България, а иначе - претенциозност, честолюбие и амбиции у самите творци, подплатени с многобройни регионални ведомствено-тематични и шумно огласени национални награди. Чиято стойност се изпарява отвъд Калотина. Предвид индивидуалистичния български характер и отсъствието на мощни субсидии в киното, можем някак да си обясним слабите филми от 1989 г. насам. След като от 20-ина игрални филма в предишните години само 1 - 2 бяха сносни, изглежда логично, че сега трябва да чакаме с петилетки за поява на свястна лента. Защото пазарната икономика, за която четем по вестниците, е едно, а стилът и поведението на тези, които я организират - друго. Пък българските успехи открай време не са в колективните изяви. Създаването на художествени творби обаче е индивидуално занимание. И на фона на заявяваните ежегодно в Народната библиотека повече от 4000 български заглавия, би трябвало да се появят дузини шедьоври. Така, както имаме немалко "конвертируеми" на Запад картини на художници. Само че индивидуалистичните уж напъни на нашенския вече компютърен пишурко с малки изключения раждат еднотипни, еднодневни и в крайна сметка - безлични книги. Понякога ме обзема чувството, че са писани от една и съща ръка. И ако физически не е така, духовната територия на тези автори си остава по прежнему ограничена, доморасла, изкопирана една от друг като под индиго.

Истинският проблем на българската литература не е в слабата материална подкрепа или недостатъчното й пропагандиране по света, каквито вопли се чуват непрестанно. Популярната преди четвърт век латиноамериканска вълна на т.нар. магически реализъм да не би да разчиташе на гола пропаганда, че проникна в затворената ни държава от другия край на света. Само че нейни изразители бяха Маркес, Варгас Льоса и пр. творци, които създават, а не интерпретират модели. На своя талант, а не на културна пропаганда разчитат и броящите се на пръсти български поети и писатели, издавани по света. Недостатъкът на останалите им колеги и тогава (споменатата мода обхвана цяло поколение автори, които сетне я третираха като дисидентски порив), и преди 1944 г. , и днес, е в това, което е обща слабост на цялата българска общност - робуване на заимствани отвън клишета.

Къде е оригиналността и неповторимостта, при които да кажеш: това не е привнесено от немската, френската, руската, американската школи, традиции, модели, концепции? В творчеството на колко български писатели-класици откриваме синтез, подобен на този у румънския им колега Йоан Славич (1848 - 1925) например: всеобхватен като Вазов, с революционен дух и изяви като Ботев, използващ широко фолклорни мотиви като Петко Тодоров и Влайков, социално-критичен като Елин Пелин, хуманистично извисен като Йовков. Нееднократно съм заявявал, че и в момента нямаме потенциален носител на Нобелова награда за литература, не защото творчеството на досегашните кандидати е слабо, а тъй като няма практика 5 - 6 писатели да бъдат удостоени с колективен приз. Литературата ни вместо да търси синтез и дълбочина, продължава да е хроникьорски описателна. Авторите се вживяват емоционално в исторически преразкази на външни събития и идеологеми - етнически, религиозни, социални. Оформят стереотипни опозиции от рода: национални (социални) изедници - народ, свои - чужди, врагове - защитници на родното и т.н. характеристики на затвореното барикадно мислене, на героизиран етноцентризъм и изолационизъм. Сякаш само българите са били подлагани на натиск и зависимост. Художествената литература е призвана не да бъде функция на историята или политическата конюнктура, не да разчиства сметки с класови врагове, балкански съседи или велики сили, не да се жалва или развява байраци, а да излъчва и внушава мъдрост. Ще рече - писателите да трансформират външните събития в своя вътрешна територия и в такава на общността, която характеризират. В нашия случай това означава изваждане на показ на типичното за българите като нрави, поведение и метаморфози, което ги различава от другите. И оправдава тяхното съществуване сред хилядите етнически общности с не по-малко сложна историческа съдба.