Той се замисля на изпроводяк, а после го казва: "Не мога да не съчувствам на тези, които си мразят работата. Изглежда е ужасно мъчение да ходиш на работа без желание. Аз винаги го правех с удоволствие, радвах се на работата, и тя ми се отплащаше. Каквато и да е.
Сигурно съм работохолик..."
Известният сценарист, който на 12 септември ще навърши 70, не винаги е бил галеник на Десетата муза. Малко след чешките събития през 1968 г. директорът на БНР Тодор Стоянов го уволнил от радиото, където Марко Стойчев бил главен редактор в редакция "Хумор и сатира".
Скарали се за една поема на Валери Петров, която Стойчев пуснал повторно, без да пита може ли. Пък шефът не обичал хумора, особено въпросната сатира.
- Това радио да не е на Валери Петров?! - гърмял босът.
- Ама не е и на Тодор Стоянов - позволявал си дързости редакторът.
След два месеца станало това, което става в такива случаи - уволнили шефа Стоянов...
Не, така не става, просто пробвам дали си съсредоточен, драги читателю. Животът не е кино, както пееше Мирей Матьо, затова се случило баналното - без работа останал Стойчев.
Пък в онези централизирани времена, като те изметат
отнякъде,
значи, че те измитат отвсякъде.
Пред хумориста хлопнали щата си много и разнообразни културни институции. Чрез добри приятели той намерил служба в Центъра за туристическа пропаганда при Комитета по туризъм. Трябвало да прави туристически дипляни. Мислите, че се отчаял ли? Не, и това вършел с удоволствие. Освен всичко останало трябвало да храни двама сина - Кънчо и Митко, та към радостта от труда се притуряло още нещо.
Иначе с другия "брат" - Мориц Йомтов, подхванали киното на шега. Двамата си работели в тандем - пишели фейлетони за в-к "Стършел", но и на ум не им минавало да гледат на киното другояче, освен като на място, дето можеш да убиеш два часа. Идеята за нова професия им дал Анжел Вагенщайн - той тогава работел в ГДР. Прочел единствената им книжка, издадена в "Библиотека Стършел", и им казал: "Абе вие защо не напишете някоя комедия, знаете ли какъв глад има за такива неща - и в ГДР, и в България...
Те на шега написали проект - при това за съвместна немско-българска продукция, пратили го в Германия, и забравили. След два месеца
им пристигнали 5000 марки - то било само аванс.
Немците произвели двамината във висок ранг - почнали да ги наричат уважително - "Булгарише шрифтерер" (българските писатели), и заръчали голям сценарий. Братя Мормареви се хванали за писалките с възторг и ужас - тая работа изобщо не им била ясна. Затворили се в Банкя, и написали каквото написали, после викнали корифеите - Анжел Вагенщайн и Хаим Оливер, да видят... Вагенщайн ги наругал - "нищо не сте направили още". Посърнали. Тук на Мориц хрумнала спасителната идея: "Абе дай да идем на кино, и да видим как става..."
Отишли - като за пръв път. Марко Стойчев и досега си спомня - гледали филма "Хубавата американка". Едва ли някой в света го е гледал с по-голямо внимание. После седнали и цяла нощ възстановявали филма, кадър по кадър. Към 4 и 30 сутринта взело да просветва -
вън и в главите им.
Така се родила "Старинната монета" - не точно филм, а мюзикъл. Решили да е мюзикъл - уж за по-лесно. Петър Ступел написал музиката. Сега Марко Стойчев е доволен, въпреки съкрушителните тогавашни критики срещу продукцията в България. Мюзикълът се оказал успешен, особено в ГДР. Станал и история, днес се оказва, че е първият български мюзикъл.
С Мориц Йомтов - биохимик по образование, Марко Стойчев, който е завършил английска филология в СУ, никога нямал съавторски проблеми. "Събирахме се у тях в кухнята, говорехме и си измисляхме..." - разказва Стойчев. - "Приказвахме си, смеехме се; аз винаги съм бил на машината. Не можех да мисля, ако машината не е пред мене."
Въпреки това вторият филм, който ги прославя, е чак след 6 години. Казва се "Таралежите се раждат без бодли". После идват още много, които оставят паметна диря в родното кинопроизводство - "Сиромашко лято", "Изпити по никое време", "Войната на таралежите","Двойникът","Васко да Гама от село Рупча","Адио, Рио" и т.н., но сценаристът си спомня "Войната на таралежите" с най-големи подробности. Имало там
по замисъл едно положително геройче.
Този образ най не вървял в процеса на работа. "Когато пъхаш думи в устата на героите си, а те не влизат, започваш да се измъчваш" - разказва Стойчев. "Всичко се оправя, когато те си заговорят сами. Така беше и с въпросния герой. Прекалено положителен го искахме. Чак щом почна да се държи като нормално момче, с хитрините и белите, всичко си дойде на мястото."
Може би по тая причина "Таралежите...", освен че спечелил не една овация и награда по международните кинофестивали, се продал успешно на много места по света. Изтъкнат белгийски майстор тогава изразил недоумението си, че такова касово произведение е създадено на чернобяла лента - това отблъсквало поне две трети от евентуалните клиенти.
По-сетне наградите за филмите на братя Мормареви се засипали като дъжд: Специална награда на Варненския кинофестивал, награда в Хихон, Испания, за "Изпити по никое време", награда на Юнеско, награда за най-добър сценарий за филма "Двойникът" (Варна 1980) и др.
И днес, когато
Морис Йомтов не е между живите,
Марко Стойчев продължава да подписва фейлетоните и романите си с псевдонима "Мормареви" или "Брат Мормарев". В уводите към романите си "Лили" и "Дядо Коледа и седемте разбойника", излезли доста след смъртта на Мориц, той споделя, че невидимият съавтор продължава да е до него, докато пише.
С многото филми и книги зад гърба си, с придружаващата го из леки и тежки командировки съпруга - вирусологът Веселина Стойчева, с двамата сина, с внука и двете внучки, Марко Стойчев би трябвало да е един изпълнен с благодарност към съдбата и доволство от пътя си човек. Питам го дали е така.
Отговаря, че най-го е страх да не вземе да се взема прекалено насериозно. Останало му е от "брата Мориц". Още на времето, като ученик, имал двама добри приятели в гимназията. С тях играели следната игра: всеки ден си казвали един другиму онова, които било за критика.
Може би този урок е научил известния сценарист на скромност и иронично отношение както към себе си, така и към всеки,
който страда от "комплекс за пълноценност".
Сега Марко Стойчев пише сценарий и роман - "Дневникът на дядо". С децата се разбира, вероятно точно защото не е максималист. Както в бащиното му семейство, така и в неговото се ценят тези остатъци от патриархалност, които дават чувството за семеен уют и здрав родов тил. За съжаление, Марко Стойчев вижда, че тия добродетели също се изнизват с приобщаването на страната към по-напредничави континенти. Разказва как негова роднина, живееща в Америка, му описала наскоро отношенията със сина си:
- Не му върви много в работата, напоследък доста закъсва...
- Ти сигурно му помагаш доста, нали имаш възможност.
- О, разбира се, че му помагам - син ми е. Давам му заеми с много изгодна за него лихва.
И Марко Стойчев се засмива така, както се смеят филмите му - весело, но без сарказъм.