Напомням на любезните читатели, че това е още една част от мой доклад пред клуб "Ничия земя" и че Иван Кръстев ще направи на 7 октомври съобщение за коментарите, които пожелаят да напишат участниците в електронния форум.

В част I аз поддържах тезата, че при социализма има огромна, 90-процентова средна класа и че тя се подразбива на три подкласи: 15% висока-средна, 35% средна-средна и 40% долна средна класа.

В тази част ще разгледам механизмите на разпад на социалистическата средна класа, а в последната публикация от серията (т.е. на 6 октомври) ще изложа хипотезите си за генезиса на новото деление у нас.



х х х



В нашето съзнание смъртта на дадена класа се свързва с кръв и насилие. Това е така, защото се сещаме обикновено как загиват господстващите класи. Ние обаче живеем в свят, в който загива класа, която не само не схващаше себе си като доминираща, ами напротив, по-скоро се самоописваше като подвластна, като зависима от малък господстващ елит. Нещо повече не малко от доскорошните обитатели на тази средна класа се обиждат от самото това название и предпочитат да описват миналото си състояние като едва ли не робство.

Така или иначе този социален слой не само не мина през физическо насилие, но дори не бе подложен на някакво юридическо оформено експроприиране. И въпреки това аз се ангажирам с твърдението, че именно собствеността беше отнета (всъщност продължава да бъде отнемана). Само че механизмът на това отнемане е по-специален.

За какво говоря?

Преди всичко е налице гигантски, нечуван натиск върху потреблението на бившата средна класа. Това е достатъчно прецизно описано от социолога Кольо Колев и тук само ще напомня някои от неговите цифри: 65% от всички през последните 2 години не са си купували обувки и дрехи. 54% от тях не са се движили между селища. 20% не си купуват дори сапун. И т.н. Главният феномен тук - казва Колев - е, че това е бедност извън пазара, че това са хора (половината нация и кусур), които участват в нищожен дял от пазарните взаимодействия - купуват само ток и хляб, както знаем за дедите си, че са пазарували сол и газ (в епохата, в която е агонизирила селската класа).

Този чудовищен натиск, съпроводен с колапс на индустрията, включва в действие двата основни механизма на фактическата експроприация на собствеността:



а. амортизацията на притежаваните вещи

б. формализацията притежаваните статуси



Пункт "а" означава, че панелите и трабантът си остават, но цената им започва да клони към цената на луксозна писалка.

Пункт "б" резюмира обстоятелството, че да си инженер в деиндустриализирана страна, значи да си интелигентен таксиджия.

Собствеността се амортизира, а статусите формализират - такива са двете смъртоносни болести на социалистическата средна класа.

Но тези две болести не текат по еднакво интензивен начин във всички области на живота на човека от бившата средна класа. И то не за друго, а защото този човек се съпротивлява. Неговата съпротива се състои в това, че той съзнателно подрежда, йерархизира областите, в които амортизацията и формализацията да протекат.

Просто казано, той нарежда своите вещни и социални притежания в две колони и ги жертва в определен ред, първо по-маловажните, по-късно - по-важното.



Каква е масовата стратегия на това, божкем, "оцеляване"?



Масовият българин първо жертва храната, после облеклото и чак накрая недвижимостта. А в сферата на статусите: първо се жертват културните статуси, после здравните, после професионалните и чак на края на образователните (на децата).

Към днешна дата за близо половината нация нещата са стигнали до там, че и двете колони са останали неизядени от ламята само по едно войниче. Сиреч: българинът все още не продава недвижимостите си (говоря масово) и все още стратегически се надява да даде на децата си образование равно или по-високо от своето.

Очевидно, тези две са и последните трегери на бившата средната класа, последните сламки, евентуалната загуба, на които би приключила битката.

Към този половин нация се добавят и едни други 20-тина на сто (половината, от които от малцинствата), за които всичко е приключило окончателно. Т.е. хора практически без собственост и с такива културни, професионални и образователни статуси, които - в началото на ХХI век - ги обричат да преуспяват в кариерата на професионални кръводарители...



(Продължава в следващия съботен брой на вестника с въпроса за генезиса на новото класово делене на обществото ни.)