Помолих добър познат, професор и активист на политическа партия, високо началство в образованието, да се застъпи за дъщерята на стария ни учител от гимназията. Тя е вдовица на известен някога криминалист, един от най-добрите детективи на тогавашната милиция, смятан за гений дори в онези времена, когато славата се спускаше "отгоре" и беше разрешена само за хора от "кръга". Запомнил съм го с това, че беше от онези редки мъже, които си позволяваха да говорят

за борба на Доброто и Злото



и неизменно шокираше онези, които дисциплинирано се придържаха към класовия характер на ценностите и конфликтите.

Сега, мир на праха му, съпругата му, учителка в елитна гимназия, бе пометена от поредно съкращение. Тя е превъзходна математичка, учениците й се представят отлично на приемни изпити, печелят олимпиади и медали, та не виждах проблем да бъде съхранена за българското образование. Както и да й се остави възможност да свързва двата края и да си отгледа децата...

Моят познат си записа, после забрави да се обади. Когато го потърсих, без всякакво смущение ми обясни, че не смее да се застъпи за учителката, тъй като съпругът й е работил в милицията. Това щяло да постави него самия в опасност и се страхува за хляба си. Натърти върху последното и тонът му не беше на извинение, а на аргумент.



Не се срамуваше от страха си, изтъкваше го!



Някога, когато борци срещу Злото можеха да се намерят и в милицията, страхът също "работеше" в обществото и нерядко - като оправдание за действия или бездействия. Широко се цитираше стихотворението на Марко Ганчев "Страх за кожата". То разкриваше, че онова, което наричаме с тези думи, най-често не е страх за собствената кожа, а страхът да не загубим печеното агне на трапезата си - онази препечена, хрупкава агнешка кожичка, олицетворяваща комфорта ни. И че от тази загуба всъщност се боим, тъй като собствената ни кожа нищо не я заплашва. Стихотворението в голяма степен изразяваше позицията на онова време, когато страхът минаваше за нещо позорно или поне не за хвалба.

Нещата се преобърнаха и първите, които посегнаха към благините и привилегиите на демокрацията, бяха



активистите на страха.



Появиха се юнаци, които се състезаваха в излияния за страховете си, издигаха ги в ранг на заслуги, изискваха да бъдат овъзмездени - служебно, морално и най-вече материално. Странно защо те се възприемаха едва ли не като поборници и се наредиха до истинските демократи, някои от които бяха правили жертви и наистина понесли щети. Изпитването на страх се представяше като репресия, макар точно тези "репресирани" да не бяха пострадали, тъй като просто не бяха забелязвани от властта. Истината е, че въпросните треперковци отлично осребриха страха и самоунижението и ги въздигнаха в ранг на революционна добродетел. Някои надълго и нашироко обясняваха какво биха написали или извършили, ако не би ги било страх. Излязоха книги, които оформиха т.н.



литература на прислугата,



пълни с разточителни, почти сладострастни излияния на слуги, оръженосци, душеприказчици и най-обикновени доносници, които описваха как са били притеснявани и "мачкани" в близостта си до номенклатурата. И в тези съчинения доминираше страхът - като причина, обяснение и все пак като някакъв вид революционна заслуга.

Мрачното не е, че тези хора изскочиха във върховете на партиите и дори по върховете на властта. Нито че така успяха да сложат ръка върху немалка част от общественото богатство, тъй като страховете, дори и безпричинни, бяха третирани като приватизационни бонове. Мрачното е, че те изкараха на сцената на обществения живот страха като качество, като основание за кариера, като претенция, която трябва да бъде обезщетявана, а не осъждана или просто подигравана. Това беше разтърсващ удар върху нравственото здраве,



обезсмисляне на вярата в усилията и куража -



точно в момент, когато те са тъй насъщни за съвземането на нацията.

Демонстрациите на страх преливат от телевизията, където всеки по-остър въпрос предизвиква шикалкавене и паника, че трябва да се говори без допитване до партийното началство. Заразата се разпространява и по електронен път.

И най-гадното: страхът бе легитимиран като причина за всякакви недостойни дела! Уважителна причина.

Страхът като оправдание за подлостта и недопустимия компромис, за престъпно отклонение от граждански и човешки дълг, е узаконен в обществената практика.

Страхът като основание за всякакви мерзости сее разложение и... страх. Боят се от страхливеца също както се боят от мутрата, от властника, от чорбаджията. Имат му страха, с една дума. Агресивният страх блокира много от силите на обществото. А самият страхливец цъфти и се размножава. Защото е изгодно, рентира се. "Работи"...

Може и наистина да се страхува от нещо. Може дори да се страхува от всичко. Само страх от Бога няма...