За поговорката Бог отлага, но не забравя



Известно е: поговорките, пословиците, народните мъдрости изразяват, синтезират и представят в най-кратката, силно въздействаща и най-лесно стигащата до другите форма опита на човека - както това, което той е преживял и изстрадал, така и онова, което е искал и не е постигнал, сиреч мечтите му.

Чувството за справедливост е едва ли не вкоренено в душата на човека, поне у повечето представители на тази порода.

Но ако най-често през живота си човек не може да види осъществено онова, което смята за добро и справедливо, възнаградената добродетел, както - а може би по-често - да види осъдено онова, което смята за зло и несправедливо, наказаното зло, тогава на него му остава илюзията, че това ще стане - и ако не през неговия живот, то все пак някога и някъде, и така у него продължава да живее чувството му за справедливост, когато, както и в приказките, лошите са наказани, а добрите - възнаградени.

Но човек също така съзнава - и пак от опита си, - че той не може да осъществи всеобщата справедливост, колкото и живо да е чувството му за нея, че не му е по силите да бъде едновременно върховен законодател и изпълнител на това законодателство.

И именно тогава той често прибягва до помощта на една свръхестествена, но затова пък свръхсила, на която това е напълно по силите - и без ограничение по време и място.

Тъкмо в тази негова надежда е и коренът на поговорката Бог отлага, но не забравя - справедливостта може и да не се осъществи тук и сега, но затова пък - сигурно е - това ще стане там и някога. Наистина колко утешителни за човека са неговите илюзии - дори и най-илюзорните.



II

За оплакващите се



Човек така е устроен - а това важи поне за 90% от човечеството, - че обича да се оплаква дори и когато много добре знае, че това не може да му донесе никаква полза, че то е просто безсмислено дори и когато предизвиква едно чисто платоническо съчувствие. И въпреки това има хора, чийто глас постепенно се превръща в една постоянна ламентация от всичко и всички.

Но нали по този начин човек все пак облекчава душата си, намира някаква разтуха, освобождава я поне донякъде от онова, което я гнети. Тогава защо да му се отказва това малко право, след като то не пречи никому, а дори и на онези, у които предизвиква лека досада.

А и с това могат да се обяснят и постоянните жалби, които се чуват и в произведенията, и още повече в писмата на Ницше: от болестите и страданията му, от болките в стомаха, главата и очите, от светлината и тъмнината, от дните и нощите, от верните и неверни приятели, от постоянните душевни стълкновения и с другите, и със себе си, от самотата и от общуването, от липсата на читатели, от непризнаването му, от нежеланието на издателите да го печатат, от цялата несрета на личния му живот, от онази неуютност, която постоянно е чувствал в този неуютен свят.

Така ние съчувстваме и на оплакванията на Сьорен Киркегор, когато душата му стене (Дневник), загдето вярата му не е достатъчно силна, защото, ако би била такава, тогава и Регине Олсен е щяла да бъде негова.



III

Само да е извън света!



Отдавна е прозряно и разбрано: човекът има право, а много често и възможност за избор, който се определя само от неговия интелект, морал или вкус.

Наистина има стотици, хиляди примери, когато човек е лишен от такова право, защото е прикован сякаш с железни вериги към време, ситуации и състояния, от които дори и с гигантски усилия на волята не може да се откъсне (впрочем тук волята е съвършено безпомощна).

Човек има тяло и той не може да се постави над неговите потребности: да не е гладен, когато е гладен, да не е жаден, когато е жаден, да не му се спи, когато му се спи, да не е буден, когато не му се спи и т. н., и т. н. Но и извън всички физиологически необходимости, които му отнемат правото на избор и всъщност неговата свобода, човек е неотделимо вплетен в цяла мрежа от други необходимости - генетически, исторически, социални, - които предопределят неговото битие. Човек не може да избира нито родителите си, нито малката отсечка от времето, в която протича животът му, нито най-често и социалната среда, на която принадлежи.

Наистина има огромни сфери от света, живота и поведението, в които човек има право и възможност за избор - в определени граници. Да предпочете това, което той смята за умно, пред онова, което смята за глупаво, това, което той смята за добро, пред онова, което смята за зло, това, което той смята за справедливо, пред онова, което смята за несправедливо, това, което той смята за красиво, пред онова, което смята за грозно. Примерите тук са толкова много и така разнообразни, че не се поддават дори и на изреждане. Затова и много философски школи придават на избора екзистенциален смисъл и за тях в същността си човек е homo eligens, избиращ човек. (Показателна в това отношение е философията на Сьорен Киркегор.)

Но сред многообразието на човешките душевни комплекси трябва да бъде отличен и този:

- Когато човек, проявявайки своята свобода, има формалното право да избира, когато никой и нищо не му пречи за това, но той не може да избира просто защото няма какво да избере. Когато за него всичко около него е неразумно, глупаво, зло, несправедливо, грозно, отвратително, тъй че практически човек е лишен от право на избор, на предпочитание, защото просто няма предпочитание, защото всичко му е далечно, чуждо, враждебно.

Друг е въпросът как се стига до такъв комплекс и доколко той може да е пълен, така да се каже, стопроцентов. Но несъмнено той съществува и не е поза, а чиста психическа реалност, онзи отговор на въпроса къде би предпочел да живее, който някога е давал Шарл Бодлер: "Където и да е, само да е извън света!"

Между човека и неговия свят може да се стигне до такава флагрантна несъвместимост, че и без да се търси каквато и да е вина - било в човека, било в света, - човекът да пожелае (да избере) да е извън света!



IV

Фридрих Ницше и уроците на Диоген Лаерций



Не случайно от ранната си младост Ницше е бил преизпълнен с възхищение от знаменитата книга на Диоген Лаерций - За живота, ученията и изреченията на знаменитите философи.

В тази книга той е виждал слети в едно най-същественото (есенцията) на философията на философа, характерното (любопитното) в неговия живот, проникнало в самата тъкан на мисленето му, и най-блестящото, най-ефектното (но не фалшиво показното) на неговата стилистика, стигащо до изречения, превърнати от времето в летящи фрази, станали достояние на векове и хилядолетия.

В своето зряло творчество през зрелите си години Ницше убедително доказва ползата за себе си и за своите текстове от тези получени още през младостта уроци на Диоген Лаерций.



V

За автобиографиите



Всяка автобиография - без изключение - е предпоставена от някаква степен и форма на суета. Да пишеш за себе си в усамотение, в кабинета си, но постоянно и без прекъсване да мислиш за другите, за останалите, за това как те ще възприемат това, което им поднасяш, и което по първичен замисъл е било предназначено само за тебе, за облекчение на твоята душа, вече предпоставя една висока стойност, висока цена, която даваш на твоето Аз, предполагайки, че то ще е интересно за другите - поне толкова, ако не и повече, колкото и на самия тебе.

А ето и проникновеното наблюдение на Томас Ман: "Любовта към себе си е в началото и на всяка автобиография. Защото поривът на един човек да запечата живота си, да представи своето развитие, да устрои литературно тържество на съдбата си и със страст да ангажира за участие в него съвременници и бъдни поколения има за предпоставка същата необичайна интензивност на самолюбието, която не само субективно маркира един живот като необикновен, но и обективно може да го извиси като интересен и значим" (Предговор към един роман).

Така че суетата е и форма на "литературен прогрес" (доколкото изобщо е сполучлив този термин), щом като на нея човечеството дължи и Изповедите на Августин, и Изповедите на Русо, и Изповедите на Толстой и Поезия и истина на Гьоте и немалко още художествени автобиографии, жалони както в творчеството на техните автори, тъй и в литературния процес на отделни нации, а дори на цялото човечество.

Разбира се, когато един човек е Августин, Русо, Толстой, Гьоте, той има право ако не на всичко, то във всеки случай на почти всичко и на много от онова, на което другите нямат право. Защото едва ли не от Сътворението идва и изречението Quod licet Jovi, non licet bovi - което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика.



VI

Синоними, ама не чак дотам!



Речниците на чуждите думи са единодушни относно значението на думата от гръцки произход синоним. Синонимите са думи, различни по звуковата си форма, но тъждествени или съвсем близки по значението си. Няма основания за съмнение в тази респектираща дефиниция, след като тя намира пълно потвърждение в стотици и хиляди примери както от устната (говорна) реч, тъй и от писмената (литературната) й употреба.

И все пак!

Преди много години ми се наложи да редактирам един български превод на знаменито съчинение от един знаменит немски автор, в който широкоизвестното Омирово определение за Агамемнон като пастир (hirt) на народите беше проведено като овчар (hirt) на народите.

Разбира се, във всеки речник немската дума hirt се превежда като пастир, овчар (синоними). Но в метафоричен смисъл пастир има и такива значения, които в никакъв случай не се отнасят до овчарите, пък били те и "най-знатни".

Така и Агамемнон, съвсем достойно квалифициран в сполучливото Омирово сравнение като пастир на народите, в никакъв случай не може да попадне в "синонима" овчар на народите.

Естествено тази грешка беше овреме оправена в ръкописа, но все пак не показва ли тя лошите шеги, които понякога си прави синонимиката!



VII

Езикови мечтания!



Мисля си: какво ли би станало, ако по някакъв вълшебен начин (например с магическа пръчка) от езика ни (както от всекидневното непосредствено битово общуване, тъй и от високопарните словесни потоци на електронните и неелектронните медии) безвъзвратно биха изчезнали клишетата (шаблони) като:

- в тоя ред на мисли;

- в тая връзка;

- глътка въздух;

- светлина в тунела;

- (ме, те) касае;

- до болка познато;

- по мое скромно мнение;

- нямам думи, за да...;

- ...открива нова страница в (във)...;

- прелиствайки пожълтелите страници на...;

- и т. н., и т. н.

Съвсем произволно вземам десет примера, които естествено нямат нищо общо с десетте заповеди.

И сам си отговарям: сигурно въздухът около нас би станал по-чист и ще се диша по-леко!

----------

* От предстоящо издание: Философски миниатюри и фрагменти, издателство "Балкани", София, 2000.



Илюстрация: Огюст Роден, Тъгата (бронз), 1882