Филмът на Марк Пелингтън можеше да потъне без следа в масата безлични и политически обременени филми за терористи, а можеше и благодарение на талантливите си титулярни актьори да отиде в графата на бози като "Теория на конспирацията", спасявани в очите на зрителя от звездите си. Но той не е нито един от тези неща.
С тихата си параноя, ненатрапчивите си внушения и необичайната страна, която заема в извечния спор между добрите и лошите, "Паника на Арлингтън роуд" е хубав по особен, антиамерикански начин. Което го причислява към най-висшата категория - тази на "Американски прелести" и "Боен клуб". Още от първите си кадри, предхождащи началните надписи - задъхани, кървави и стилно заснети, филмът на Пелингтън се класира за нея.
После нещата се връщат в обичайното русло на американската средна класа, но не задълго. Джеф Бриджис ("Кралят на рибарите") играе тих наглед преподавател по история на тероризма. Той обаче е необичайно чувствителен към проявите на масовите убийци с кауза, защото именно те са го лишили от съпругата му - служителка на ФБР. Ето защо разглежда под лупа подозрителните прояви на съседа си - винаги блестящия Тим Робинс ("Изкуплението Шоушенк").
Филмът внимателно и без припряност поднася на зрителя отговора на дилемата дали става дума за параноя, или наистина Бриджис има за какво да се безпокои. "Паника на Арлингтън роуд" обаче има един от най-разкошните и разтърсващи финали през последните години. А двамата титулярни актьори Робинс и Бриджис правят брилянтен дует, всяка от половинките на който допълва другата до съвършенство.
"Паника на Арлингтън роуд" е малко бижу, което можеше с чиста съвест да украси и големия екран. Но явно разпространителите не са го сметнали за достатъчно комерсиален. Какъвто той наистина не е - прекалено е добър и провокативен, та да е хит.