Когато още в България никой не свиреше блус, лесният и достъпен за народа танц бе, разбира се, тангото. "Две напред - една назад": това е простата математика на движението и начинаещи ергенчета усърдно мърдаха устни, докато броят и вдървено изпълняват тази формула. Тангото беше предпочитаният танц за развитие на всеки флирт. Къде с настъпване, къде с притискане - страните почти винаги постигаха някакъв напредък. Магическото число на тангото гарантираше това, за разлика от валса, който тогава се практикуваше като "една напред, една назад" и не обещаваше никакво движение към целта. Валсът в България бе танц прогресивен, почти официален, тъй като се изпълняваха предимно "съветски" парчета: "Амурски вълни", "По върховете на Манджурия". Но тангото бе предпочитано поради приложния си характер, никой не бе и чувал за световноизвестните му звезди - композитори и хореографи, още по-малко пък за прочутата



"световна култура на тангото".



Но по негласно споразумение в последната част на всяка забава музикантите свиреха само танга, докато по дансинга се движеха безмълвни, страстни, вкопчени едно във друго човешки менгемета. След години прочетох думите на Марлене Дитрих, че "тангото си е едно изнасилване под музикален съпровод" и въобще не се изненадах. Бях го виждал с очите си. И никак не изглеждаше лошо...

Но защо за тангото?

През една страхотна есен с композитора Тончо Русев се заварихме на "Слънчев бряг", по цял ден мързелувахме на плажа, вечер се възнаграждавахме със студени питиета и се запознавахме с оркестрите в заведенията - всъщност само аз, Тончо всички го познаваха и идваха да го поздравят, по-скоро да му се поклонят като на знаменит колега и маестро. Запомнил съм необикновена "банда" (днес щяхме да го кажем "бенд") от възрастни музиканти, която работеше в едно заведение далеко от плажа. Спретнати, вежливи, усмихнати пенсионери, избягали от къщи и вмъкнали се в съдбата си за едно лято. Свиреха "салонна" музика, съвсем ретро, а когато изпълняваха рокове, те звучаха необикновено нежно, трепетно някак. Публиката, която всяка вечер пълнеше ресторанта и танцуваше до изтощение, им беше прилика:



"трета възраст" от цяла Европа.



Палави, възторжени, забавляващи се като за последно. Ходихме няколко вечери: там бе чисто, ведро, но и някак тържествено.

А къде е тангото?

Когато вземаха почивка - за глътка въздух или питие (а също и за тоалетна, нали!) старците най-често забравяха докъде са стигнали с програмата. Не беше чудно - на масата на оркестъра през това време валяха бутилки и дори писъмца! Та после напразно се питаха откъде да продължат и, като не можеха се сетят, някой неизменно отсичаше: да почнем с "Компарсита"!

И да не беше такъв световен шлагер "Компарсита" само от това непрекъснато повтаряне щеше да стане. Гостите я посрещаха с възторг и ръкопляскания, затягаха прегръдки и показваха необикновени стъпки, научени в школите по танци специално за курорта. Ако изключеха уредбата, сигурно щеше да се чуе как кокалите им пукат. А старите симпатяги от оркестъра въобще не се притесняваха от изветрялата си памет, шегуваха се с нея и разказваха музикантски вицове или случки със самите себе си. Оттогава та до днес, между нас "Компарсита"остана



парола за завеяност и склероза,



добродушен упрек и оправдание за гафовете на паметта.

Но какво за тангото?

Ами - избори идат. Почива властта, не почива: после пак ще има танго. Всички забравят (и гледат да забравят!) докъде са я докарали предишния път. Затова отварят нотите на своята си "Компарсита". (Или пък симулират склероза и амнезия, кой да ти каже?) Засега само настройват инструментите, връзват скъсаните струни, продухват микрофоните. Припомнят си партитурата: чистка, назначения, министерства, бордове, концесии. Сменят се оркестри, качват се и слизат от подиума, диригенти се редуват - партитурата остава. И се изпълнява. Желязно! Странното е, че дори когато се представят за рокаджии или от Бийтълс-поколението, всичките ни политици най си падат по тангото. Изглежда въображението им стига до там. Идеите им се до там се разпростират. Интересите също. Затова и ние тангото си го знаем наизуст - насън да ни бутнат! Знаем и останалото: настъпване, бутане и затягане на менгемето. Или, както би рекла знаменитата стара актриса, тази "Компарсита" е



саундтракът на изнасилването.



От нас са само охкането и въздишките.

Тангото поначало е жанр елегичен, но точно това танго, освен че е зловещо, съдържа и някакъв оптимизъм. Както и друг път сме отбелязвали, който в България реши да приложи системата "Компарсита", неизбежно стига до "Adios, muchachos"...