|
Напусналите областта родопчани са с 800 повече от заселените през последната година.
----------------------
Две души живеят в едно село. Познават се по физиономия, но никой не говори с другия. На 10-ина километра от Рудозем високо в планината се виждат къщи. На пръв поглед повечето са доста масивни, на по няколко етажа и дори измазани. Човек остава с впечатлението, че там живеят доста хора, а в оборите мучат много животни. Единственият начин да стигнеш до това село е да вървиш 5 километра по черен път от основното шосе между Рудозем и Смолян. От края на пътя, който завършва до изоставен голям обор на бивше ТКЗС, пък се върви най-малко 2 километра по кози пътеки, за да се доближиш до първите къщи.
Откъснатото от света село се нарича Кокорци. По официалната статистика това е населеното място с най-малко жители - двама.
Навлизайки между малките и стръмни пътеки между къщите, не те посреща никой. По малките и запуснати дворчета не кипи работа, не се чува детски смях или мъжки караници. Животни също не реват, а се чува само жуженето на щурците. Най-малко половин час ни трябва да обикаляме и с викане да подканим някой да излезе. Спираме пред малка едноетажна къща, пред която на тел висят две женски престилки, няколко шамии и рипсени чорапи. Решаваме, че поне в нея има живот, и стоим с надежда пред портата на двора. На малкия прозорец през сенките на тъмната стая малко по малко се очертава някакъв силует. По-късно се вижда, че това е възрастна жена, която плахо наднича. Използваме всичкия си чар, за да накараме жената да излезе и да обели някоя приказка с нас. След дълги кандърми от разкапаната дървена врата излиза съсухрена и приведена женица. Обясняваме й, че не сме дошли с лошо и искаме само да си поприказваме малко. Недоверчиво жената сяда на прага на къщата и измърморва: "Какво пък да си говориме."
След десетки въпроси разбираме, че жената се казва Захаринка Чавдарова. На 67 години е, но спрялото време е спряло и трупането на годините. "Тук съм се родила. Гледам една крава и едно магаре. Много ме слушат", казва жената и гледа отсрещния баир. От нея разбираме, че
в селото в момента има още една жена и двама мъже
Съседката й обаче изобщо не излизала от къщата, а за мъжете знае само в кои къщи живеят. "Шо да си ходим по къщите и да си говорим. Всеки трябва да си знае дома и да се грижи за него", мърмори Захаринка. Другата жена и един от мъжете идват от време на време в селото - за по някоя седмица. Другият мъж стои през цялото лято.
"От няколко години и аз, като тръгне да идва зимата, си взимам животните и се прибирам при децата си в Рудозем. Тук през зимата е страшно и вече на тези години не мога да издържам. Ако стане нещо с мен, ще могат да ме намерят чак през пролетта", обяснява жената. Когато била малка, си спомня, че имало дори училище и във всичките 18 къщи било пълно с хора. Аз учих само една година и познавам буквите, но не мога да ги свързвам помежду им, отсича Захаринка.
След известно време самотната жена се отпуска малко и започва да ни разпитва какви сме, озадачена от камерата на фоторепортера. Трудно възприема точно какво работим и единствено с интерес пита: "Кой ви е платил, че да додете чак дотук?" Кима неодобрително, а физиономията й издава мисълта "тия не са в ред". В селото няма нито телевизор, нито радио. Вестниците пък дори не се използват за подпалка или за увиване на сирене. Няма, а и никой не носи. Децата на Захаринка идват от време на време за събота и неделя и й носят хляб. Иначе се храни само с мляко и сирене от кравата. В малкото си дворче е насадила десетина корена зеле, няколко стръка домати, които още не са вързали, и десетина гнезда с боб. В тази камениста местност не се раждат дори картофи, а за тютюн няма подходяща почва.
Знам кой управлява България, ама не мога да му се сетя името.
За Костов съм чувала, че е някакъв председател,
коментира висшата политика Захаринка. Тя не може да каже дали сега е по-добре или по-зле, тъй като за нея винаги е било еднакво. Цял живот се е трудила много по оборите, за да отгледа двете си деца. И сега пак им помага, като им прави сирене и кашкавал.
Един път съм ходила в София още като бях млада булка и един път в Стара Загора на клетвата на детето, с носталгия се връща много години назад жената. Преди 6 години тя останала сама, след като мъжът й починал в болницата в Рудозем.
Историята на селото отдавна е забравена
"Знам само, че през 1912 г. е горяло и са останали само две къщи, които в момента са най-старите." Това смърморва с голяма мъка другият основен жител на Кокорци. С мъка разбираме, че е на 70 години, но отказва да си каже името. Няма и от ког да разбереш. Другите двама временни обитатели са се затворили в къщите си и не желаят да излязат да видят какво става дори и от любопитство.
Човекът с невероятно спокойствие стои пред вратата на къщата си и близо половин час се опитва да направи нещо с катинара. И той самият всъщност не знае какво прави. На вратата все още личи надписът с черна боя "Да гласуваме до един за ОФ". Това май са го драскали, докато съм бил войник през 1952 г., обяснява човекът. Не желае да разкаже нищо за семейството си. Не гледа никакви животни. Има единствено малко зеленчуци в дворчето. Не казва и какво яде, а тялото му издава, че каквото и да е, то не е много. Облечен е с работническа куртка и стари дънки, които изцяло са възстановени от големи кръпки. "Не говояа с никой, всеки си гледа къщата. Нямам нужда да изпия дори една ракия с някой. Всеки си гледа неговия живот", философства дядото. Докато разговаряме с него, случайно минава и другият мъж. За малко се спира, поглежда ни вяло и без никакъв интерес отминава и пак влиза в къщата си. Отговаря на поздрава ни само с кимване на глава.
На съседния баир на малка поляна има сложени няколко камъка, до които са забити пръчки. По характерните плочи се познава, че това са мюсюлмански гробове. От много отдавна обаче тук никой не е копан. Дори мъртвите ги карат в гробището в Рудозем.
|
|
|
|
|