Дори не забелязахме, кога свикнахме да посрещаме хладнокръвно ужасите на престъпната среда и неизчерпаемите магарии на всевъзможните, нароили се като всеки път пред избори политически лица. Понякога ми се струва, че всичко това те го замислят и вършат само защото са разбрали, че кожата на гражданина е тъй нечувствителна, та трябва да я ръчкат с все по-хард инструменти или просто железа, за да му привлекат вниманието. (Даже е странно, че толкова често одирана, кожата на българина става все по-дебела и корава.) От всички новини се избират най-жестоките, от всички драми - най-кървавите, от всички далавери - най-блажните, от всички неправди - най-черните. Просто прелест...

Попаднах в компания, която гледаше "Спешно отделение". Кървав сериал, още не вярвам, че показват такива страхотии. Спират и тръгват сърца, хвърчат отрязани крайници, заклани, застреляни и изнасилени берат душа, доктори тържествено обявяват час на смъртта. А публиката пред телевизора се интересува само кой кого ще залюби и кой на кого ще изневери...

И сега разбирам защо в години, когато също не са липсвали събития страховити и вледеняващи, когато и разбойници са се подвизавали по пътищата, и обирите са протичали на световно равнище, а кръвопролитията не са били никаква рядкост в държавата, хората са ахкали и поплаквали над нещо като "По жицата" или "Все така съм тъжен, Люсиен"... Великите наши класици са предпочитали да "грабнат" съвременниците си с драми прости и житейски и тъкмо от това - още по-непоносими. Това са



трагедиите, за които медиите не съобщават



Това са страданията, които самите хора рядко издават. А понякога това са изпитания и горчилки, които никое човешко същество не може да надвие...

От няколко години дъщерята на Д. живее в Испания. Замина, прогонена от липсата на късмет. Вярваше, че тъй ще прекъсне черната нишка на съдбата и ще изтегли нова, по-светла. Сега живее в някакво градче в Андалусия, работи в няколко семейства: гледа деца и стари хора, поддържа домакинство. Не мисли да се връща, чака някаква птичка да кацне на рамото й. Но - там...



Без нея Д. живее тъжен и самотен.



Напусна града и "отвори" къщата на село. Ремонтира една по една дърводелските машини на баща си и прави рамки за картини на приятели и рамки за кошери на неколцината пчелари от селото. Остава си същият дяволит и широк човек, същият необикновен характер, какъвто бе и в младостта си. Щедър, силен и милостив, спортист и боец в живота. Понякога изкачва баирите около селото и изважда стар мобилен телефон. Д. говори с Испания...

Селото е бежанско, основателите му са се изхитрили да го спотаят в дълбока речна долина. Пътникът го забелязва, едва когато вече е влязъл в него. Но тъй то остава "невидимо" и за GSM-ите и, за да намериш "покритие", трябва да се катериш по баирите наоколо. Д. знае всички места, където връзката се появява. Веднъж-два пъти в месеца изкачва някой хълм и говори с момичето си в Андалусия.

Всеки път той подробно докладва откъде точно се обажда, какъв е денят, какво има наоколо, какво расте, какво цъфти, какво зрее. Осведомява я за житото и за гроздето, за крушите и за дряна. Дъщеря му не е расла в селото, познава го само от ваканциите, но живо го разпитва, мило й е да си спомня, или дори само да си въобразява, че си спомня.

Когато после разказва за тези разговори, Д. непременно уточнява местностите, откъдето "установява връзка". Там хората от векове ходят да сеят, да жънат, да копаят, да пасат овце или говеда. Но днес в селото няма кой да сее и да копае.



Д. е, който излиза по къра - да... телефонира



И след няколко такива разказа имената на местностите наоколо почват да звучат като имена на пощенски станции. От които той през континента, не - през Космоса! - слуша гласа на своето дете.

Необикновеното в тази обикновена история е това, че тя днес се случва на хиляди българи. След като веднъж я "изтървах" в печата (аз нали все сменям или просто скривам имената!) се обадиха сума хора, които се бяха познали в нея. Била се случила точно с тях, представете си! И какво от това, щом за Д. тя е лична и единствена? И щом раздялата, която го изпълва, е също тъй величествена, както и раздялата от "Одисея"-та например. Съвсем античен сюжет, без циклопи, без чудовища и гибелни сирени - с един стар GSM в един труден свят без "покритие"...

И тази раздяла никакви взривове, снайперисти и политически кръвосмешения, изпълнили новините, не могат да зачеркнат. Колкото и да му ги навират в очите. Човекът и днес инстинктивно се държи за човешките си болки, надежди и копнения. Да оцелява вътре в себе си - това е толкова жестоко и несправедливо. Но той е загубен, ако се остави да му го отнемат. Защото "покритието" в този свят се съдържа единствено в него...