|
Самотната суперсила
след краха на двуполюсния свят се оказа доста безцветна в ръцете на Клинтън и не можа да се наложи като едноличен световен лидер. Мисълта, че изпуска и последния влак да влезе трайно в историята, изглежда импулсира младия президент да се вкопчи в илюзията, че именно той ще сложи край на 50-годишната вражда в Близкия изток. Анализатори в "Таймс" пресметнаха, че стотици часове от неговото президентство са отишли напразно да уговаря за отстъпки в Кемп Дейвид израелския премиер Ехуд Барак и палестинския лидер Ясер Арафат.
Какъв абсурд!, възкликна "Вашингтон пост". Всяко споразумение за мир можеше да стане възможно само с гаранции от милиарди долари както за израелците, така и за палестинците. Нали с милиарди бе платен и първият мирен договор от Кемп Дейвид между Израел и Египет през 1979 година? Как си е представял Клинтън, че доминираният от републиканците Конгрес, който му готвеше отстраняване заради Моника, ще му направи исторически подарък, като гласува милиарди долари за спонсорирания от него мир четири месеца преди президентските избори?, запита "Вашингтон пост".
С наближаването на изборите Съединените щати влизат в цикличното си неразположение, което ги затваря в собствените им вълнения и оставя международната политика на самотек.
А какво се случва наоколо? Недоволните от еднополюсния свят се размърдват, за да заявят своето
присъствие във вакуума
при отдръпването на Щатите. Голяма Европа, Русия и Китай усещат, че настъпва тяхното време, и все по-гласовито заявяват претенцията си да делят мегдан със суперсилата.
Европа, която още живее с претенцията да учи на ум и разум недозрелите янки, ги прикани миналата седмица да се очовечат и да наложат мораториум върху екзекуциите като първа стъпка към премахване на смъртното наказание. Разбира се, Европейският съюз набра смелост за тази стъпка при председателството на Франция, която не пропуска да отбележи, че Щатите дължат именно на нея най-гордия си символ - Статуята на свободата. През последните години Европа неусетно избута САЩ поне от една област, където сега се чувства достатъчно силна - сферата на човешките права. И благодарение на кого? - на бившите комунистически страни. Докато атлантическата интеграция под лидерството на САЩ се оказа доста затегната и без перспективи за скорошно развитие, европейската интеграция започна да функционира буквално от първите дни на прехода на Източна Европа към демокрация.
Старият континент откри, че разполага с инструменти, които могат бързо да се приспособят към новите условия. Докато тромавият Европейски съюз се пренастройва, за да приеме нови членове, западноевропейските демокрации обвързаха Изтока със своите правила на поведение чрез Съвета на Европа. Това не му струваше почти нищо, а резултатът е налице - за да не изпаднат в изолация, всички се натиснаха за място под европейския покрив (включително и Русия), като обещаха да се държат прилично и признаха върховенството на съда в Страсбург.
Съединените щати изглежда не се разстроиха много, че бяха изпреварени, защото от самото начало се колебаеха дали да поемат лидерска роля за трансформирането на комунистическите страни в капиталистически. Те бяха на първа бойна линия в Европа през Студената война, докато се решаваше историческият въпрос "кой-кого", но след това загубиха интерес, защото не искаха да се товарят с отговорност за чужди икономики. По-лесно бе да се бутне къща, отколкото да се строи нова и затова Вашингтон предложи на Европа поделяне на ролите - той да носи отговорност за събарянето, тя за изграждането.
Тази
политика на "бутни-къща"
си пролича най-ярко на Балканите, където Съединените щати поеха разходите за войната в Югославия, а на Европа отстъпиха харчовете по възстановяването.
"С право европейските държави поемат водещата роля в тези усилия, като заедно с международните финансови институции предоставят над 85 процента от новите средства за помощни мерки в региона", заявиха в петък в обща статия Бил Клинтън и германският канцлер Герхард Шрьодер, публикувана едновременно в немския в. "Зюддойче цайтунг" и американския "Интернешънъл хералд трибюн".
България сама усети колко скромен е американският интерес за нейното развитие. Той пролича главно чрез присъствието на храненици на милиардера Джордж Сорос в управленските й структури, а населението го забеляза предимно по шетнята на емисари на екзотични църкви и секти. Имаше и някои инвестиции, но те бяха толкова семпли за възможностите на най-мощната икономика на света, че направиха не по-ярко впечатление отколкото доставката на развалена американска царевица в помощ на българското птицевъдство.
На Супермен не му достигат сили да върти цялата планета и следователно не е толкова супер - стана ясно 10 години след неговата триумфална победа в Студената война. Това че джуджета като Саддам и Милошевич му се опъват, е обидно, но не толкова важно, защото те си седят в своите дупки, изолирани от международна карантина. Други обаче усещат, че им се отваря незает терен, и набират смелост да заявяват претенции.
Най-динамично е
окопитването на Русия,
която макар и да продължава да буксува в калта на съсипаната си икономика, постепенно си припомня, че е играла лидерска роля в света. След импровизациите на Борис Елцин тя се опитва да възстанови вътрешния си ред и това прави впечатление. На срещата на Г-8 в Осака президентът Владимир Путин бе обграден с повече внимание, отколкото се полагаше на държава в криза, и то не защото свърши много работа през месеците откакто е на власт, а защото върна самочувствието на руснаците. Смачканата от унижения страна живна. Стъпил на своята вътрешна популярност Путин демонстрира характер пред Клинтън и застана твърдо срещу неговата амбиция да прави противоракетна отбрана в нарушение на договора от началото на 70-те години. По този въпрос Щатите изпаднаха в изолация, защото позицията на Кремъл се оказа паралелна на страховете на други държави от егоизма на Вашингтон да се грижи само за своята сигурност. Путин успя да заинтригува Евросъюза с идеята си за обща противоракетна отбрана, след това направи общ фронт с Китай и Индия срещу американската инициатива, а накрая извади и скритото оръжие - севернокорейския лидер Ким Чен Ир, когото никой не слагаше в сметките.
Путин го направи световна величина, защото чрез него изтръгна главния аргумент на американците за нуждата им от противоракетната система. Според официалната им версия те не се опасявали от руснаците, китайците и други добри народи, с които имат отлични отношения, и затова нямало да ги заплашат с новите си ракети. Проблемът бил с дивашките държави, които не играят по правилата - като Северна Корея, Ирак и пр. От тях трябвало да се бранят Щатите. Но Путин си направи труда да отскочи до Пхенян, изкара Ким Чен Ир на светло, а той му се отблагодари, че го вади от изолацията, като обеща да се откаже от ракетната си програма. Американците толкова се объркаха, че първата им реакция бе да отхвърлят офертата му като недостоверна, а след това кисело я приветстваха на среща в петък в Банкок на държавния секретар Мадлин Олбрайт със севернокорейския й колега Пек Нам Сун. Той пък още същия ден поиска Пхенян да установи близки отношения с Евросъюза и нищо чудно Ким Чен Ир да се дотътри с влака си не само до Москва, както вече обяви, но и до Западна Европа. Няма съмнение, че и там ще бъдат изслушани внимателно обещанията му да играе по правилата и неговите аргументи срещу американската система за противоракетна отбрана.
Онези, които се тревожат от глобализацията по американски модел, могат да поотдъхнат. Засега поне няма опасност светът да мине изцяло на хамбургери и кока-кола. Все нещо остава и за другите вкусове.
|
|