Съвременните семейства, които се състоят само от родители и деца, коренно се различават във възпитателния подход от големите семейства от традиционен тип с няколко поколения роднини. В малките семейства има повече топлина и емоционална привързаност, отколкото в големите, където конфликтът на интересите учи децата от рано да бранят своя периметър, без да се стесняват от прояви на агресивност. В големите семейства практически я няма топлата връзка майка-дете. Хлапето може да разчита на грижите на цяла армия роднини, но тъй като още от първите месеци на живота си непрекъснато е прехвърляно от едни женски ръце в други, то запомня, че просто не бива да се привързва особено към нито един човек.

Убеждението, че



възпитанието не е толкова семейна работа,



колкото обществена, има стари корени. В много традиционни култури съществува обичай да се дава детето за възпитание на роднини. До ден-днешен в Нова Гвинея примерно една трета от децата се възпитават не при своите родители. В Бирма така са повече от половината деца. При кавказките народи това също го има и се нарича "аталичество" (от "ата" - баща). Възпитанието на детето в семейството на "аталика" по принцип не се отличава от възпитанието в родителския дом. Дори "аталикът" внимава повече за приемното, отколкото за своите отрочета. С връщането при родителите детето се подлага на изпит - да се види какво е научило.

Вероятно именно отгласът от подобни традиции, подчертаващи извънсемейната отговорност за детето и неговата принадлежност към цялото общество, кара нашите баби безцеремонно да се намесват във възпитанието не само на собствените си внуци, но и на чужди деца в автобуса или в магазина.

Изучавайки традициите на различните нации, изследователи успяха да класифицират 4 основни типа възпитателни системи: послушание и бой, срам и почитание, дисциплина и отговорност, свобода и самостоятелност.



Послушание и бой



В много култури изискват от детето главно послушание. Това качество особено се цени в страните, където мнозинството от населението е заето с нискоквалифициран колективен труд - в Египет, Латинска Америка, бившия СССР, Китай например. Най-примитивният начин за постигане на послушание е наказанието, а най-унизителният - боят.

Много родители, стараейки се да укрепят статута си на "глава на семейство", интуитивно избират онези методи за социален контрол, които са съществували във феодалното общество: наказанията са внезапни, непредсказуеми и жестоки. Те с нищо не са регламентирани и зависят само от настроението на "началника" или родителя. Бащата може да накаже детето без обяснения за нещо дребно, а на по-сериозна негова грешка може и да не обърне внимание.

Когато майката или бащата раздразнено стоварват гнева си върху детето, те не го учат, а само дават воля на своите емоции. В практиката на психолозите консултанти има немалко подобни примери.

...Як мъжага със сурово лице идва за съвет. Нещо е станало със сина му второкласник, момчето изгубило паметта си. "Как започна това?", интересува си специалистът. Отговор: "Той веднъж си забрави тетрадката в училище. И аз го наказах." Въпрос: "Как?" Отговор: "Набих го. На другия ден той си забрави чантата. Аз пак го наказах. Сега всичко забравя. Плаче, казва, че не е нарочно, обещава, че няма повече. И пак забравя!" Психологът започва да обяснява, че бащата сам е виновен: синът му живее в страх от боя. Главното изискване "Не забравяй!" предизвиква парадоксална реакция: детето всичко забравя, но не напук на бащата, а просто има нервен срив, болезнена реакция на наказанието, което става душевна травма.

...Майката на Ася е много строга и често е недоволна от дъщеря си, която може по цял ден да чете увлекателна книга, без да чува, че я викат, докато майката не се ядоса и не я принуди да слуша. Идва си Ася от училище. "Ася, преоблечи се," казва майката. Ася не чува, тя вече си играе. Викове, наказания, заплахи - нищо не помага. Майката счита, че на дъщерята й харесва да я дразни и да я ядосва. Всъщност Ася много се страхува от нея, направо се вцепенява от страх, когато майката вика. А защо не изпълнява изискванията? Защото тази ситуация за нея е толкова болезнена, свързана с толкова неприятни преживявания, че вниманието неволно се превключва на нещо друго.

Нерядко детето дори не разбира в какво е вината му. От негова гледна точка нищо лошо в постъпките му няма. Просто е развинтило часовника, за да види какво цъка вътре. Импулсивните наказания често водят до появата у детето на хитрост, преструвки, враждебност, агресивност. Всичко това може да се излива върху играчки, животни, връстници и рано или късно върху самите родители.

В Русия практиката на импулсивните наказания е повсеместна. Неотдавнашна анкета в Орловска област сочи, че 15% от децата се оплакват от постоянни унижения и оскърбления от страна на родителите или учителите. Волята на детето непрекъснато се потиска, то е обкръжено от многочислени правила и забрани.

Това особено личи на международните курорти, където почиват заедно руснаци и, да кажем, немци. На плажа постоянно се чуват викове: "Павлик, не влизай навътре в морето! На кого казвам, излизай от водата!" Плющят шамари и писъци на наказани русначета. А сред немците цари пълно спокойствие. Децата са заети със свои неща, родителите - със свои. Никой никому не пречи. Това изглежда за много руснаци като недостатъчна грижа за детето и коментарът често е: "Щом не ги бият, значи не ги обичат."



Срам и почитание



Послушанието може да се постигне и без телесни наказания. Така става в културите, наречени от антрополозите култури на срама. Такава система за възпитание е разпространена в някои страни на Африка, сред американските индианци, в Югоизточна Азия. В културата на срама огромна роля играят ориентацията към външната оценка, тревогата за своята репутация, страхът какво ще кажат или ще помислят околните. Културата на срама практически не се нуждае от телесни наказания. Типичен пример е Япония.

Традиционното японско възпитание е насочено към формирането на дисциплинираност и почитание към възрастните. Затова още от детството японецът осъзнава, че неговите желания са подчинени на интересите на групата, и се стреми да избегне позора. У японеца чувството за срам се възпитава от най-ранни години и се смята за основа на всички добродетели. Японската майка се обръща към непослушното дете с думите: "Внимавай, ще ти се смеят. Ще ти се разсърдят." В японските училища преобладават символичните наказания: името на провинилия се е изписвано на дъската, дават му да яде отделно, оставят го сам в класа през междучасията.

Американските индианци също практически не използват физически наказания. Разпространените из племената им жестоки изтезания имат не възпитателен, а ритуален характер. Най-страшното наказание за индианското дете е клюката или насмешката.



Дисциплина и отговорност



Цели векове възпитателните методи в Западна Европа са залагали на строгата дисциплина и телесните наказания. Особено разпространен е бил този подход в Англия, където точно така се възпитавали истински джентълмени.

Всъщност тук няма никакъв парадокс. Просто наказанията в този случай са били систематически и са се съпровождали от определени ритуали, като най-важно било признаването на собствената вина. От самия факт дали тя се признава или не зависела суровостта на наказанието. Грешките на детето са били проследявани през седмицата, а после според количеството нарушения е следвало и наказанието. Постепенно детето само се научавало да следи поведението си.

Суровото възпитание, което води до формиране на честолюбие и самостоятелност, не е само европейско изобретение. В някои традиционни общества в Африка, Америка, Австралия, които се препитават с лов, индивидуалните постижения са не по-малко важни, отколкото в съвременното общество на частното предприемачество. Затова в тези племена у децата възпитават стремеж към самоутвърждаване, способност за поемане на риск, самоуважение и чувство на собствено достойнство.

Индианците от племето яномани например всячески поощряват у децата агресивността. Ако някое обидено по време на игра дете моли майка си за защита, тя му дава в ръката пръчка, за да отмъсти на онзи, който го е ударил. Същото е традиция сред кавказките народи, както и в повечето мюсюлмански страни.



Свобода и самостоятелност



През последните три века на Запад започва постепенна либерализация на методите за възпитание. От всички западни страни най-либерални в това отношение са САЩ, Канада, страните от Северна Европа. Във Франция, Италия, Испания нравите са малко по-патриархални, но и там на децата практически не им крещят, рядко им правят забележки или пък им забраняват нещо.

Това не значи, че родителите са равнодушни към децата си и не се стремят да ги предпазят от опасности. Просто те се отнасят към наследниците си с по-голямо доверие и уважение, отколкото в Русия, и признават, че детето е самостоятелна личност със свои собствени интереси и наклонности.

В Русия от детето очакват то да се държи правилно (т. е. както иска възрастният), че то ще въплъти неосъществените мечти на родителите или ще повтори славния им път. И много се обиждат, когато това не става. За руското интелигентско семейство заявлението на сина, че иска да става келнер, е катастрофа, а английският професор приема такова решение абсолютно спокойно.

В Холандия на въпрос дали родителите не се страхуват, че децата им могат да се поддадат на изкушението с наркотици, отговарят така: "Ние, разбира се, няма да сме щастливи, ако синът ни стане наркоман, но нищо няма да му забраняваме. Това си е негов избор."





-----------------------------------------------------

ИЛЮСТРАЦИИ

Снимки:

(46 стр., китайски пионерчета) :

Сред азиатските деца се култивира умението да се подчиняват на интересите на групата. Най-страшното наказание е подигравката на другарчето.



(47 стр., смръщеното дете, което си държи главата, с надпис на коленете Stephen) :

Цели векове наказанията в Западна Европа са съпровождани от определени ритуали, най-важното от които е признанието на собствената вина.



Графика:

(на стр. 44)

Как възпитавате децата?

58,8% - с личен пример

27,5% - те ме възпитават

9,8% - с "тояга"

3,9% - с "морков"



Допитването е осъществено сред 51 посетители на сайта на сп. "Власть" на 9. VIII. 2000 г.