|
Актрисата, която често скандализира театралната публика с голотата си, е родена през 1971 г. в София. Майка й е актрисата Рут Рафаилова, баща й - режисьорът Красимир Спасов.
През 1998 г. тя приема израелско поданство и ражда сина си в Израел. Преименува се на Касиел Ноа Ашер през 2000 г.
Снима се във филма на Иван Павлов "Всичко от нулата" и "Сватба" на Барак Янух в Израел. Най-известните й роли в театъра са в "Любовникът" на Харолд Пинтър, "Сън в лятна нощ" на Шекспир, "Дон Жуан в ада" на Иван Станев, "Спомен за една революция" на Бюхнер Мюлер под режисурата на Иван Добчев, "Джойс" и "Фауст" с режисьор Иван Пантелеев.
През последните седмици особено нашумя авангардният спектакъл "Амок" в НДК, на който тя самата е режисьор и играе главната роля. В момента репетира "Паметта на водата" под режисурата на баща си в Народния театър.
- Трябва да ви призная, че "Амок" много ме впечатли. Салонът беше пълен с ученици и студенти...
- Спектакълът се харесва на хора, които имат проблеми с душите си. Може би държавата има проблем с душата си. Не знам, въздухът ли е такъв, но в годините все се оказва, че горе сме избрали хора, които никак не се интересуват от децата си. Нашите деца трябва да почнат да четат истински, големи автори, за да можем да направим скок в Европа. Иван Вазов е представен като един скучен автор и те не желаят да го четат, но не желаят да четат и другите. Няма кой да се грижи за здравето на децата ни, няма кой да ги учи, те не искат да ходят на театър...
- Какво ви казват тийнейджърите след спектакъла?
- Ами потресени са. Тези дни отидох на едно събиране на Ида Даниел, внучката на Леон Даниел - там всички са между 14 и 24-годишни. Някои от тях ни бяха гледали и ни хванаха: "Вие сте идоли, идоли!" "Идол" е текстът. Значи те са чули този текст. Това означава, че едно изречение, една дума ти е помогнала да продължиш по-нататък, да намериш някакъв изход. Думите на "Амок" са идоли, те са изключителни, няма време за тях, те са модерни в момента! Благодарение и на младия преводач Даниел Папаро... Аз мисля, че живеем в една много тъжна държава, на която кръвта й е съсирена.
- Какво имате предвид?
- Перифразирам една мисъл на Чорън, който казва, че тъгата е застояла кръв. Хората, като се ощипят, не усещат болка вече. Това много ме плаши, защото се разхождаме сред мъртви души по улиците. Само като се качиш в тролеите и видиш възрастните ни майки и бащи по какъв начин стоят и гледат през прозорците! По какъв начин се стремят да се доберат до едно място за сядане, като че ли това е най-важното нещо в живота им! По какъв начин един интелигентен човек започва на втората дума да ти говори за лютениците си - това означава, че е зачеркнал душата си. Тука всичко е на много ниско битово ниво! Това ниво затрива. То е като пръстта над гроба!
- Хората не могат да изпитват любов?
- Може би проблемът в "Амок" - изчезването на страстта, е мой проблем, на 30-годишните. Те се разкъсват между желанието да изпитат голяма страст и невъзможността това да се случи. Защото мислим ли за пари, абсолютно всички чувства и любов изчезват.
Преди няколко дни видях едно момче и едно момиче на 18 години, които така се целуваха до една стена, толкова красиво беше това, че на мене ми се прииска да вляза в устите им и да съм на езиците им! След това те се отърсиха един от друг и момичето дойде при мен. Разказа ми, че пласьорите на наркотици в момента забъркват хероина с две съставки - с вар и с мишеморка. С мишеморката бързо умираш, но те оставя красив. А пък варта по-бавно те съсипва - за 3-4 месеца, обаче лицето и тялото ти стават грозни. И тя искала да умре с мишеморка, ако е възможно. След тая целувка и тая история аз разбирам, че тези хора искат да се гмурнат в страстите. Много близо са до смъртта, играят си със смъртта...
- На вас случвало ли се е нещо подобно?
- Животът ми е като американска щампа. Аз бях много слаба ученичка, напуснах училище, след като пребих една от учителките, защото тя ме хвана да гледам един филм на Пазолини и ме накара да се извиня пред класа. Това беше времето на черните палта и черните престилки... Аз мисля, че ние израснахме като едно поколение, което е много близо до предателството, ние сме едно поколение на страхливци. Не сме готови да проливаме кръв, но сме готови да предаваме много важни каузи в живота си. За първи път се срещнах с вярата, когато започнах работа с моите 8 момчета, с актьорите Филип Аврамов, Юлка Вергов и Георги Георгиев-Гого. Без тях този проект щеше да е безсмислен.
- Какво стана после?
- Майка ми веднага дойде и ме прехвърли в Четвърта работническа. Майка ми винаги ме е подкрепяла, включително и за побоищата... Четвърта работническа е училище, в което се учи и се работи. В моя клас бяхме проститутки, спортисти, наркомани и такива, изхвърлени от училищата - като мене. Между другото "Тибетски сърца" са от моя клас, Иван Пантелеев, режисьорът, който е в Германия, е от моя клас... Имахме един учител Татарчев, който беше някакъв внук на Яворов и той ни научи изобщо да четем. Защото аз до този момент не бях отваряла книга. Тогава бях на 14 години.
Моята съученичка, с която седяхме на един чин, беше една от най-скъпите куртизанки в България, ходеше с дипломати и аз виждах съдбата си също там. После веднъж се опитаха да ме продадат и се отказах.
Нямах желание да ставам артистка. Може би като наблюдавах майка ми и баща ми - как една актриса и един режисьор не могат да живеят заедно - това ме отврати. Исках да ставам хирург, но имах прекалено нисък успех. Скъсаха ме във ВИТИЗ първия път, защото комисията обяви, че съм лява екстремистка. Втория път Коко Азарян ме прие, много съм му благодарна, това промени живота ми!
- Как го накарахте да ви повярва, че има нещо във вас?
- Нямам представа. Предполагам, че ме прие заради баща ми и майка ми най-вече.
- Кога усетихте, че имате талант?
- Когато Коко започна много да ми се кара и да ме държи изкъсо, аз разбрах, че има за какво да с занимава с мен. След това Иван Добчев ме взе във втори курс за ролята на Албена. Аз, като си погледна лицето и начина, по който говоря, нямам нищо общо с героинята от началото на века. Той ме преобърна абсолютно! И най-накрая така заговорих тоя диалект, че започнах да го бъркам с другите си роли в Шекспир, беше много смешно.
Но тогава за първи път усетих сладостта демонът на другия човек да влиза в тебе. Това е изключително насилие - да напъхаш друг човек в себе си. Оттам нататък нещата пак станаха на живот и смърт. Аз съм родена за артистка и няма друго какво да правя на този свят в тоя живот.
- Но вие имате нюх и какво ще грабне интереса на публиката, нали?
- Определено не желая да обслужвам някакъв масов вкус. От друга страна, трябва да накараш хората да влязат в салона! Обичам комерсиалния подход, зная как се прави реклама на едно представление. Но ми писна години наред жълтите писачи да се занимават със задника ми. Ако докато си гол, успееш да накараш публиката да чува какво говориш и да се замисли, си постигнал много. Мисля, че голотата няма кого да шокира в днешно време. Цяла Европа е залята от тази откровеност на тялото, за да се пристъпи към по-голяма откровеност на душата.
- Жената в спектакъла върти няколко мъже. Лъже ли ги всички?
- Мисля, че във всеки един момент тя се опитва да говори истината. Как да кажа? Един човек, който е с богата природа, има желание тази природа да се напълни с много бои. И всичко дава за това наоколо да стане и пъстро, и златно, и черно. Ти не знаеш вече кога лъжеш. Тази жена мисли постоянно как да остане жива! Това е незадоволеността на богатите природи, на които им се е случвало всичко, те знаят всичко...
Какво става по сексклубовете в Европа? Хората превръщат секса си в театър. Имат огромна нужда от финтифлюшки, притурки, да не е в обикновения креват, да не е в асансьора, да не е в кухнята, да не е на плажа, ами нещо кой знае какво да се случи.
- Какво изпитвате, когато сте гола на сцената?
- Това е друг човек. И не мисля как да изглеждам по-красива и как циците ми или задникът ми да са по-стегнати.
- Как схващате "модерното" днес, кое е модерно?
- Ние живеем във фикции. Нас ни заливат 52 канала, които аз много бързо мога да сменя, отвсякъде тече информация... Този текст се занимава с фикциите на 4-ма души, които се опитват по някакъв начин да са близо до замайването. Много е трудно да останеш повече от 1 минута в замайването. Никой не би се хабил в сексуалността например, ако не таи огромна надежда, че ще изпита онова нещо, което ще му отреже главата веднъж завинаги. Героите имат огромен страх, че, както казва Елиът, между чая и студените напитки и филийките ни изтича животът и ние сме вече удавници.
- А защо никой от героите не изпитва вина или обида?
- Това е предварително споразумение. Четиримата всеки път правят нова игра и се надяват всеки път тя да облекчи битието им. В тези игри има жестокости, всичко е позволено. И какво става? "Бог разбира всичко, Бог прощава всичко и аз правя каквото искам!" Да се хвърлиш в забранените неща, които нямат нищо общо с някакъв измислен морал, с някакви канони, това е начин да се отвориш. Те не се обиждат, те направо се убиват.
- Добре, но от какво страдат те всъщност?
- Мен едно нещо ме тревожи. Вземете диапозитивите накрая, на които и четиримата сме голи. Ако аз съм се снимала в крайни ексцесивни състояния с някакъв мъж, тези снимки ми светят като с ореол в миналото. Но ето че минава време и аз се изплювам върху тях с голяма лекота, стъпквам ги. За това говорят и Елиът, и Клодел - че ние можем да се откажем от събитията в миналото, без дори да разберем как. Ежедневно се занимаваме само със словесни дрисни и аз включая...
- Какво влагаш в думата "амок"?
- "Амок" е обратното на "кома", само че комата идва изведнъж, няма как да се съпротивляваш. А амок е състояние, в което ти искаш да си в кома.
- Какво ти дава това, къде е поуката?
- В живота ми, общо взето, няма средно положение. Аз съм постоянно между отвращението и екстаза. И съм запленена и от двете. Едно отвращение може да ми се стори много красиво, а от един екстаз може да ми се доповръща. Това е също амок.
- Какво ще стане, когато станеш голяма звезда след някоя и друга година? Ще бъдеш ли щастлива?
- Славата е мишеморка за таланта. Умираш красив и бързо. Не, вижте, в България успехът се свързва винаги с някаква власт, с някакви комисии, с някакво мнение, което ти раздаваш навсякъде. Знам, че властта убива играта. Аз съм на 30 години и разсъждавам така. Може би на 35 ще ме видите да раздавам награди и субсидии и да бъда министър на културата? Но това няма да стане.
|