Имах едно началство, което припадаше пред купешките приказки и, като не ги разбираше особено, ръсеше ги в текстовете както се ръси шарена сол. Ей-така: нахвърля си дописката на не особено добър български език, надроби я, обърка я и после, както сам се изразяваше, я "инжектира за блясък". За тази "инжекция" избираше думи от едно тефтерче с надпис "Булгарплод". Присмивахме му се на шефа за тефтерчето, понякога му крояхме капани: пробутаме лъскава чуждица на висок глас и чакаме да го извади, да рови в чекмеджето за химикалка. Все си губеше химикалките...

Това е добродушен спомен - не беше лош човек, пък и лесно го водехме за носа. Знаехме му и ходовете. Забавлявахме се. Така всеки път, като напишех "елегия", той го задраскваше и отгоре поправяше: "носталгия"! (Тогава ме бяха обявили за "тих" поет, "елегия" ми отиваше отвсякъде, слагах я тук-там - за капан). Обяснявах му, че има разлика, отварях му речника, а там си пишеше: "тъга по родината". Било минала работа, сега имала друго значение. Обичаше я тая дума, направо беше развил зависимост от нея, беше му нещо като "Ф-ф-ф-атален" за Алековия герой...

Е, от такива като него ли, от що ли -



"носталгия" поразшири обхвата си.



Или просто с времето почнахме да приемаме миналото, детството, старите приятелства, любови и дори спомените като някакво завинаги загубено отечество, в което копнеем да се завърнем, но - няма. И понеже и в тези, не съвсем "легитимни" значения, носталгията не се връзва с оптимизма, днес тя стана дума, подозрителна във всяко отношение. Атакуват я, оборват я, с наслада я подиграват, тя разпалва сарказма на професионални и самодейни бодряци и лакировчици, на властници и на партийци, на преуспели или просто на благополучни, на напомпани, надъхани, платени или само услужливи оратори и писачи. За по-сигурно предпочитат да я наричат носталгия по соца. И тогава - стой, та гледай!

Ако нещо ти е накривяло, стъмено, душно или просто си налетял на демагог, корупционер, мерзавец някакъв - значи гони те носталгия по тоталитарното време. (Когато всички, вашата кожа, ходехте на работа и на курорт.) Ако те изнервят дупките, да речем - по пътищата или в джоба на държавата (понякога то е едно и също) - значи въздишаш по годините, когато за някакъв москвич се чакаше десетилетие и нямаше кой и с какво да отваря дупки по републиканската пътна мрежа. Ако си съзрял човек край кофите, бездомник във входа и проститутка около Централна гара - то ти направо виеш от ярост по времето на евтиното парно и нормираните наеми. Когато - нищо чудно! - може и ти също да си измъчвал негрите...



И ето ти пак "носталгия" вместо "елегия"!



(А също и вместо "грижа", "болка", "печал", "отчаяние", "горест" и пр.) Защото носталгията винаги сочи някъде другаде, най-добре - в миналото. Не и тук. Не и сега. Затова по-добре признай, че не изпитваш разочарование, уплаха, възмущение, отврата, дори най-обикновено, невинно несъгласие или само смътна, непредумишлена тъга. Ти просто си обзет от носталгия и най-добре е да бъдеш превъзпитан... Някога на всичко, което не пасваше на "соца", му викаха буржоазни остатъци и дори наследство от турското робство. Днес то е носталгия - къде-къде по-изискано, но също тъй подло...

Преди време, по Горбачовата перестройка, излезе интервю на прочута съветска писателка пред някаква западна медия. Авторка с огромни тиражи, прозата й модерна и интервютата й - също тъй цветисти и освободени. Да кажа, че помня цялото интервю, не го помня. (Точно затова пропускам името й тук - неотдавна прочетох да се оплаква, че вечно я цитирали неточно.) Но какво се говореше в онези интервюта тогава: за култа, за неправдите, за лагерите, за цензурата, за патилата на интелигенцията, за номенклатурата и за тормоза на бюрокрацията, за изолацията от света и нравствената криза на личността. Та в края на разговора репортерката, за да сложи чертата, пита, по-скоро заключава: сигурно днес не искате и да си спомняте за онези ужасни години и т.н. И писателката я отрязва: защо да не искам! Напротив, много й били даже скъпи, непрекъснато си ги спомняла. И пояснява: тогава сутрин нищо не ме болеше, дрехите ми ставаха, имах ухажори, шоколадът не ми беше забранен, танците не ме уморяваха, мама беше жива...

Да-а-а...

И тук носталгия по соца...

Абсурдното е, че действителното отблъскване и ропот от реалностите идва по-скоро от копнението по нещо друго, по някакво въобразено, обещано, но несъстояло се "отечество". Преди това беше миражът на равенството, на "човек за човека е брат" и на "всекиму според труда". Днес е светът на (отново!) равноправие, демокрация и разцвет, в който все не успяваме да стъпим.



Тъгуваме по нещо, което винаги е в бъдещето.



А опитът ни с хубавото бъдеще подсказва, че то много рядко или почти никога не се състоява. Поне по нашите земи...

Ето, това е тя "носталгията", която ловко пренасочваме към миналото - всеки път черно. Тя замества сума ти слова, които някой не харесва и веднага поставя под подозрение всяка въздишка...

Е, и дедите ни са имали нещо подобно. Тогава са го казвали "мирова скръб". За която пак гнилите интелигенти са отговорни...