Малцина политици си дават ясна сметка, че това, дали ще станем част от Европа, зависи и от начина, по който ще се преборим с мутиралия в консумативизъм стар материалистически възглед на комунизма. Много мислители считат, че езичеството през ХХ и ХХI в. като философска система е възобновено от социализма. Комунизмът учеше на атеизъм, но всъщност е едно нехристиянско езическо изповедание. Комунистът почиташе силата на материята. Активните борци бяха шамани, легитимирани със знака на шмайзера, петолъчката и мавзолея. На мястото на Бога и светците стояха партийните секретари. Те бяха жреци на технократския култ към "вечнодвижещата се материя", ако цитираме дословно Ленин. Начинът на подреждане на партийната стая и обредът при приемането в Комсомола или БКП бяха магически практики на тайнствата на партийния живот. Комунизмът имаше своя метафизика, изведена от социално-икономическите трактати на Маркс и Енгелс. В тази "научна" претенция учението за всеобхватността на социално-икономическия фактор беше катехизисът на новоезичеството. Точно то доведе до агресивността, която след 1989г. се прояви в делата на мутри и групировки. Причината за върлуващата престъпност, финансови измами и далавери в България днес е неизживяната и некомпрометирана философия на комунизма. Днес пак сме в примката на материализма. Езичеството като житейска философия, а не като традиционен обред, се изявява като реабилитиран материализъм. Литературата, киното, музиката и особено риалити-шоутата по телевизията носят езически културни шифри в себе си. Тяхното свръхфетишизиране у нас показва, че ние не само нямаме национална доктрина, но дори не сме развили собствена културна философия, която да ни имунизира срещу езичеството на консумативизма. Зад символите на обеците, на татуировките, на предизвикателно боядисаните разпуснати коси, зад стъклата на лъскавите лимузини, приличащи по дизайн на диви зверове, зад мускулната маса на фитнесманиаците, зад разголените реклами и демонстративната вещомания прозира бездуховност. Култът към физическата сила и депилираните хубавици на нездравата еротика, към фолкидола Азис и към грамадния джип е езически. Наследство от диалектическия материализъм, бездуховността лъсва в преклонението пред парите, т.е. почита се Мамона, а не Бога... Съвсем естествено е, че докато не се оспори философски и научно култът към безличната стихийна материя, българското общество няма да бъде спокоен остров на добродетелта. Децата подражават на идоли, защото интелектуалните ни водачи не разобличават марксизма като коруптивна обществена религия. Римокатолиците имат своята културна доктрина по този въпрос. БПЦ мълчи, защото родните богослови се броят на пръсти. Въпросът тогава опира до културните прояви на политическите партии. Питането за модерното езичество е актуален въпрос за пленарна зала. Трябва ясно да се каже дали партиите изповядват материализъм и дали лидерството в тях не е отглас на социалистическия (езически) вождизъм. Защото партиите продължават да битуват в комунистическа социално-икономическа лексика. От смисловия анализ на понятията там се вижда, че у нас непрестанно се марксизира. Политическият изразен свод не носи духовни послания. Говори се за електронно правителство, но тази техническа задача не е изпълнение на глобална обществена мисия. Думата "мисия" в европейската култура има идеалистичен християнски смисъл.

Политическите символи будят притеснение. Когато се обръщат към младите хора, на партиите липсва Христовата етическа концепция. Политическите лидери биха си татуирали и задните части, за да се харесат. Един лидер посети рокерски събори, които приличат на военните сборове на индоевропейците преди да се покръстят. Една лидерка посети фитнесцентър, за да види как се помпат мускули. С което показаха, че не са им чужди култът към тялото и идеята за вечнодвижещата се материя. Това, че Азис се кандидатира за депутат, е само върхът на пирамидата и означава, че езичеството присъства в нашата демокрация.

Фактът, че римокатолиците избраха консерватор за папа, означава, че те са готови да подадат ръка на идеализма в опазването на духовните ценности. Дали ние ще възстановим тези ценности зависи не толкова от анемичната ни Църква, а от интелектуалните и политически водачи на България. Последните непременно трябва да си вземат подготвени философи и религиоведи за съветници. Освен ако не искат скоро у нас да има културна реабилитация на комунизма като нов прочит на исторически отреченото езичество.