И да съм вярвал в дълбокомъдрия подтекст на простодушните човешки преживелици, то е било отдавна и за кратко. Това, което се случва с нас, дори когато ни раздрусва, рядко ни разкрива нещо ново. Обикновено скритият смисъл на нашите животонаблюдения се свежда до неща, които са ни отдавна известни и на които навреме и съвсем точно са ни учили. Ако трябва да бъдем честни: този смисъл въобще не е скрит. И житейският ни опит най-често се състои в това да се убеждаваме отново, че всичко, за което още в детството са ни напътствали или предупреждавали, се оказва вярно. Животът на всеки от нас най-често просто предлага доказателствата на своите закони, събитията, които ни се случват - дори когато са драстични, драматични или по каквато и да причина изумителни - не са друго, освен илюстрация на неговите правила. И ни ги поднася не за да ги откриваме отново, а за да ни ги... онагледи. Да си ги припомним.



Понякога - горчиво...



Приятел ми се оплака: децата му се върнали с кола от Унгария и минаването през Сърбия им излязло (от "глоби", "такси" и най-разнообразен рекет с фуражка и стоп-палка) повече от самолетния билет в двете посоки. Нищо ново, за сведение. И ако това не беше пътят към Европа, нямаше и да се разстройваме. Тази "отсечка" от посоката Лондон-Калкута си е проблемна открай време. Не бихме се отказали от друга, само че там пък трябва да се строи мост. Втора петилетка се кандардисваме с румънците, но всеки се ослушва. На "пътната карта" към Европа го има, а над Дунава - не.

И има защо: някога кралицата от Букурещ заповядала път до Балчик, където я теглело сърцето. Любовна тръпка, казват, стояла зад проекта. Построили мостовете, а пътят така и не се състоял. Балчик се върнал в Отечеството, границата разделила сърцата.



Тръпката се разнесла.



И стояха нахвърляни из Добруджата мостове, обрасли с трева и потъващи в земята. Белееха сред нивите "като кости на огромни праисторически животни", според популярното сравнение. А всъщност - костите на любовния път. Може и днес да стоят, ако не са ги разграбили заради хубавия бял камък.

Лесно е да кажеш: пътят до Европа. Или пътят до Балчик! Само вождовете от паметниците сочат и не питат. Всеки друг ще се замисли: къде отива пътят, откъде минава, през какво, най-после - върху какво.

Спомням си (защо сега?) безумните пътни строежи в Якутския Север. Железопътни линии - разкривени, накъдрени, на места увити като кадаиф. По тях никога не е минал влак. Пътни участъци - надигнати, разпукнати подобно забравени в пещта самуни. Неизвестно дали въобще са успели да им прережат лентата. Пътищата са били нужни за достъп до богатствата на тази земя: диаманти, злато, кожи, въглища и руда. Но вечният лед не е позволил. Там го наричат "мерзлота".



Мерзлотата е непредвидима



и непобедима. Слагаш върху нея дървена къща - скоро тя я наклонява, килва я нелепо, понякога я разрушава. Прокарваш път, релси, тръбопровод - мерзлотата се разпорежда, както си знае. През лятотото заледените дълбини се затоплят, надигат се, раздвижват се, сякаш ще тръгнат нанякъде - къртят, усукват, попиляват... След време почнали да я вземат насериозно: има дори институт за вечния лед. Спускаш се с асансьора на стотина и повече метра под земята и ето я самата "мерзлота": вкаменена земя, пластове, примесени с хилядолетни тревички, коренчета, буболечки, люспички и черупчици. И разбираш: това са пластовете, върху които днешният свят, настоящето, стои, гради се и се разрушава, продължава се, променя се, но се и запазва. И често това, което остава, е точно в тези пластове и чака своя час...

Някъде, още по на север, бяха изкопали мамут - и той удивително съхранен. Самото праисторическо животно, само че този път не преносно, а буквално.



И не само кости, а и... месо.



Списанията често пишеха как по тези места мамутите се запазвали "свежие" и как "собаки их охотно кушали". Местните журналисти разказваха друго: не кучетата, а лагеристите от Ленския залив и от Колима се гощавали с тези останки, когато им паднели.

Каква беше тази тайна, която понякога поднасяше

хилядолетни котлети, а друг път разрушаваше най-амбициозните строежи, проектирани в светилищата на науката?

Каква беше тази сила на недрата, която никога не отстъпи докрай пред времето, пред мисълта, пред цивилизацията?

И накрая: какво има в пластовете, върху които самите ние строим своите пътища, своите планове и надежди, своя живот? Какво има в дълбините, където историята е пресовала мраз и лава? (А на Балканите и неизвестно още какво!) И докога недра и граници ще мируват под нашите проекти - това пък никой и днес не може да предвиди. Защото едно е "пътната карта" и съвсем друго - реалният, пълен с живот, с маршрути и съдби път. Който, оказва се, минава и под повърхността...