Като гледах онзи ден как се сипе снегът като неброени пари, идеята за следващия ми репортаж се оформи веднага и едва дочакал да спре снеговалежът, метнах се на автобуса и хайде в планината, в зимния курортен комплекс. Понеже любимият израз на шефа е "Уважение всекиму, командировъчни никому", побързах да си изпълня журналистическите задачи преди обратния автобус следобед. Проучих зареден ли е складът за гипс и шини в здравпункта, щракнах с фотоапарата залепил се в борче скиор (местен пияница, срещу една бира прегърна борчето, срещу още една склони да гледа като англичанин) и отидох в един от хотелите, за да търся неуредици.

Насочих микрофона в лицето на управителя и казах:

- Според ваши колеги зимните курорти в България трябва да удвоят легловата база, за да станат конкурентни на зимните курорти от други страни! Вашият коментар?

- Колегите са много прави! - отговори ми той. - В нашия хотел имаме сто легла, но за да сме конкурентоспособни, сме настанили 200 туристи от цял свят!

- Купили сте допълнителни легла навярно?

- Не, решението е друго! - той ме изгледа дяволито и после изплю камъчето. - Настаняваме ги по двама в легло!

- Гениално просто! Някакви проблеми?

- Отначало туристите се сърдеха, били платили за единични легла - сподели управителят.

- Де факто е така. Как преодоляхте негативизма им?

- Подехме рекламна кампания, разяснихме, че това е стародавна българска традиция, екзотична услуга и даже по този повод вдигнахме цените за нощуване - не много, само два-три пъти.

- Как точно става мирното съвместно съжителство на разнообразни раси, полове и вероизповедания в тесните рамки на едно легло? - попитах.

- Трудно, но затова пък е интересно. И никой не се оплаква.

Засякох го:

- Факти, моля, факти!

Той прати пиколото да извика някого и ми каза:

- На леглото до прозореца в стая 305 настанихме заедно госпожица, всъщност вече госпожа Хуанита от Толедо, Испания, и господин Збигнев от Варшава...

В този момент пиколото доведе при нас знойна дама и рус господин.

- А, ето ги и тях! - зарадва се управителят. - Две седмици съжителстваха двамата млади, опознаха се, пламна красиво чувство и ето, ожениха се! Кумуваха им Попай Радулеску - инженер от Букурещ, и М'Бебе Н'Гуана, ловец на орангутани от Гамбия, които бяха настанени на съседното легло в същата стая.

- А честито! - обърнах се към младоженците, след което преминах на чужд език. - Щаст-ли-ви ли сте? - попитах ги изключително отчетливо.

- Мучо гранде! Грасиас! - опари ме с поглед знойната.

- Кланям ше бардзо! Джинкуем! - допълни нейният кавалер.

- Щастливи са - преведох симултанно на управителя.

- Как няма да са щастливи, като напролет, живот и здраве, ще си имат първа рожба, момиченце! Решили са да нарекат детенцето Ана-Мария-Няголка, на света Ана, света Мария и на мен, казвам се Няголов, мерси - сподели моят събеседник.

Това ми беше достатъчно. Приключих интервюто и до обратния автобус висях с чужденците в бара, те ме почерпиха, а пък аз със знаци им разясних, че бракът е рози, ама и бодли.