Лудвиг ван Бетовен се събуди премръзнал и в лошо настроение. Целият прозорец бе в скреж, а стаята студена като улица. И как иначе - изключени бяха всички радиатори, само едно ребро мъждукаше край пианото, но какво ли пък можеше да стопли то...
Нахлузи омазани чехли и зашляпа към кухнята. В хладилника имаше единствено полупразна кофичка маргарин и бучка старо, твърдо като тебешир сирене. Сложи на котлона кафеварката и печално помисли, че утре и кафе няма да може да си свари. По обед щеше да дойде инкасаторката и да изключи електричеството. Вчера изтече последният срок, в който трябваше да плати сметката, но как да я плати - в портфейла му мръзнеше последната петарка и някакви стотинки, а ония от електроснабдяване искаха недостижимата сума от двадесет и осем лева и седемдесет стотинки! От всички, от които можеше да вземе заем, вече беше взел, беше опитал да работи на Сточна гара - товареха чували със захар - но припадна. Чорбаджията, един Гацо Радебергера, много се притесни от събитието и щом го видя да идва на себе си, му даде двайсет лева и побърза да го отпрати... Изобщо - съдба!
Искаше да напише симфония на съдбата! Трябваше да бъде нещо и фатално, и героично! Началото отдавна звучеше в главата му: "Та-та-та-тааа! Та-та-та-тааа!" Но как да я прави тази симфония на разакордираното пиано в хола? И кой ще я плати? Да не говорим, че дори нотна хартия нямаше!
Кафеварката закъркори върху котлона. Изключи го, наля си, седна до масата, отпи... Внезапна печал го затисна в самотата на кухничката - защо не откри бакалница... Съседът от петия етаж Цочо Кавръков втора кола купува, разправят, мезонет строял на "Редута"... И всичко от една бакалница до спирката на 313...
Как сега да открие бакалница? Бетовен и бакалница!?
Съдба!
Телефонът в антрето иззвъня. Беше изключил и него - можеха да го търсят, но той не можеше да се обажда. Така излизаше най-евтино. Зашляпа с чехли към апарата, вдигна слушалката:
- Ало?
Беше Моцарт:
- Лудвиг, уредих ти поръчка! Клип за шампоан против пърхот! Трийсетина такта! Нещо леко и веселичко! Бе, ти си знаеш! Добре плащат! Айде, че трябва да свърша една музика за пийп-шоу, оня кретен, Цеко Гурела, вика: "Не го ли донесеш до довечера, свалям ти хонорара наполовина!"
Изведнъж сякаш всички радиатора в апартамента заработиха и всички лампи светнаха! Съдба! Как си играе с хората!
- Волфганг, кажи им, до края на седмицата го имат! - закрещя в слушалката Бетовен, така, както обикновено крещи глух човек, смятайки, че и останалите подобно на него не чуват. - Имат го, така да им кажеш!
Моцарт обаче вече беше затворил - и той внимаваше съвсем кратък по телефона да бъде, щото на бетекато му пука гений ли си, не си ли гений...
Някъде по обяд на външната врата се позвъни. Като отвори, Бетовен видя инкасаторката.
- Не сте платили! Длъжна съм да ви изключа!
- Вижте! - заоправя слуховия си апарат великият музикант. - Уредих! До седмица ще платя! Изчакайте ме още десетина дни! Моля ви!
Добра жена беше инкасаторката. Такива думи всеки ден от клиентите си чуваше, познаваше тя нямането - и поради работата си, а и по живота си… Кимна с глава, усмихна се притеснително:
- Но моля ви, да е последно! Аз също имам началници.
После се обърна и тръгна надолу по стълбището. Тръгна Бетовен да си влезе в апартамента, но изведнъж се сети:
- Извинете, а как се казвате?
- Елиза! Елиза Наумова.
Затвори входната врата маестрото, зашляпа с чехли към пияното, седна и засвири…
Така се роди прочутото "Фюр Елизе".
|
|